
Както теоретичните предпоставки, така и практическите форми на приложение на консултирането в детска възраст имат своята специфичност. Те са обусловени от самото развитие, от психическите особености в този възрастов период и от социалния статус на детето.
Трябва да се има предвид два аспекта, свързани с развитието на детето. Единият от тях се отнася до обстоятелството, че детето е индивид с все още недоразвита психична система, което го прави по уязвимо спрямо психотравматичните въздействия на средата. Другият аспект се отнася до обстоятелството, че детето е носител на потенциал, разгръщането на който в бъдеще е свързано с придобиването на все по-големи възможности – във физически и в личностен смисъл. Тези тенденции са естествено заложени, но е необходимо те да бъдат направлявани и социално стимулирани. Затова и консултирането в тази възраст, за разлика от други възрастови периоди, е с големи изгледи за успех, ако бъдат поставени реалистични цели. Водещо място имат методите за намаляване на тревожността, създаване на чувство на доверие и самоувереност и самоконтрол. Крайна цел е изграждането на здрави личностни основи, което означава, че наред с терапевтичното въздействие се провежда и възпитателно въздействие.
Друга особеност на детството е зависимостта от семейството и преди всичко от майката – във физически и психически план.Семейството често пъти е причина за преживяване на фрустрация и депресия, а негативната семейна атмосфера е източник на интрапсихични конфликти и невротично напрежение при детето. Последното най-често се проявява в амбивалентно отношение към родителя в преживяване на чувство на непълноценност, в случай на емоционална отхвърленост от родителя. В хода на развитието при правилни взаимоотношения между родителя и детето, ранната почти симбиотична зависимост намалява при едновременното формиране на личността, за да се премине през юношеския период в отношение на партньорство, основано на взаимно уважение и разбиране. Това развитие на връзката между родителя и детето към самостоятелност е свързано със силен емоционален обмен, конфликти, което е фактор за възникване на емоционални и поведенчески проблеми. В този смисъл консултативната работа трябва да е насочена, от една страна - към детето, за да се ликвидират невротичните симптоми и да се укрепи формиращата личност, а от друга – към семейната група, с която детето е по-силно свързано.
Във връзка с по-горе изложеното,често пъти се оказва, че истинската причина за емоционалните и поведенческите проблеми на детето е отношението и поведението на хората от непосредствената му среда – а именно родителите и учителите. Основна задача на консултанта в този смисъл е да установи на кого принадлежи проблемът. Ако се окаже, че проблемът принадлежи на родителя или учителя, свързано с особеност на техния характер и неправилно от психологическа гледна точка поведение към детето, е необходимо консултантът да проведе известна консултативна дейност именно с тях. Базирайки на един основен принцип на консултацията за това, че тя е доброволна, трябва да се изисква съгласието им за това.
Дори обаче да липсва “ясен проблем” в поведението и отношението на хората от най-близкото обкръжение на детето, поради обстоятелството, че последното се намира под непосредственото въздействие на това обкръжение, е необходимо да се проведе консултативна дейност с тях, най-често под формата на тренинг за учители и родители. Тази дейност е свързана с обучението им на определени умения при взаимодействието им с детето.
Основният въпрос при консултирането на деца е как от многото възможни терапевтични подходи и техники да се подбере най-подходящата за конкретното дете, коя ще бъде с най-висока ефективност? За да се отговори на този въпрос, е необходимо консултантът да се опира, както на собствените си наблюдения и знания, така и на информацията, получена от родителите ,учителите и близките на детето. Тук обаче възникна друг въпрос. Доколко информацията, получена от тях, е достоверна и може ли да се опре на нея? Децата често не смятат, че имат трудности и проблеми, а биват насочвани към специализирана помощ от възрастните около тях. В такъв смисъл децата често не виждат смисъла от ползата от терапия, с което терапевта се натоварва с още една задача – да поддържа интереса на детето.
Друг аспект в консултативната дейност с деца е свързана с равнището на социална зрялост и психически особености на тази възраст. В предучилищна и начална училищна възраст при детето преобладава нагледно и емоционално обагрено възприятие на действителността. Когнитивните особености са ограничени, което ограничава и възможността от обучение на детето на техники, свързани с рационализация на опита, като напр. самонаблюдението. От друга страна, ограничеността на когнитивните способности увеличава ролята на внушението, превключването и емоционалното отреагиране като форми на въздействие. В този смисъл консултативната работа с деца в най-голяма степен се приближава до методите на психотерапия, в сравнение с консултирането в други възрастови периоди. В психологическото консултиране акцентът е върху словесното взаимодействие между консултанта и клиента, като психичните въздействия са адресирани главно към “разума”. Недоразвитостта на когнитивната сфера, както и ограничената способност за словесно изразяване при децата, налага при работа с тях да се заимстват методи, считани типични за психотерапията, адресирани към несъзнателната сфера и емоциите.
Основната цел на консултативната работа с деца е:
1. Решаване на конкретния проблем, което е свързано със снемане на симптомите;
2. Превенция по отношение на възможността от възникване на определен проблем, провеждане съобразно закономерностите на възрастовото развити.
Основни принципи на психологичното консултиране:
Първият принцип е, че едно и също събитие може да има различен смисъл и значение. Хората се травмират не само от самите събития и ситуации, а от значението, което им придават и ако това значение е негативно, се стига до негативни емоции. Всеки един емоционален отговор е резултат от интерпретацията на събитието. Ако интерпретираме една ситуация като загуба, ние ставаме депресивни.
Втория принцип е, че двамата /психолог и пациент/ винаги работят в сътрудничество. Когато имат емоционален проблем, хората мислят само по един начин, а консултативната психология предлага и алтернативни начини на мислене. Това обаче не означава, че личната интерпретация е погрешна. Не трябва да казваме, че пациентът ни мисли погрешно – тогава той ще се почувства още по-нещастен. Психологът трябва да ме помогне да види и други начини на мислене – така пациентът ще започне да се освобождава от проблема си.
В основата си третия принцип при психологичното консултиране включва разбирането, че “приеманията сами по себе си са ни полезни и не трябва да се махат – трябва само да бъдат по – гъвкави, а не регидни. “Приеманията” /допусканията, които хората развиват в опита си, са полезни за момента, в който се формират. Но, когато те са ригидни и се фиксират, започват да пречат, защото при промяна на ситуацията, трябва да се промени и мисленето, а ригидните “приемания”пречат на тази промяна на мисленето.
Четвъртият принцип в психологичното консултиране е, че всеки един от нас се ражда с определен ранг на поносимост и с определена степен на възможностите за справяне.
Четвъртият принцип в психологичното консултиране е за отношението на професионалиста – трябва да се мисли глобално, а да се действа локално, т.е., първо трябва да се направи всестранен анализ, за да се стигне до конкретния начин за помощ при конкретния проблем на конкретния човек.
Консултиране в ранно детство
В ранните години на детството от 2 – до 5 годишна възраст директните консултативни интерпретации по логически съображение не се прилагат. Консултирането, в случая, може да се разгледа като дейност, при която консултантът работи с трета страна, за да се подпомогне клиентът. Консултацията се провежда със значимите възрастни в живото на детето – каквито са родителите и учителите. Най-често консултативната дейност е под формата на обучение на родителите и учителите на определени умения за взаимодействието с детето, като това има за цел – създаване на позитивна среда на детето. Консултацията може да се реализира на няколко равнища:
Индивидуална консултация – при нея се консултират определен брой индивиди, за които е най-висока вероятността да влияят върху развитието на определеното дете. Това може да бъде родителят или учителят на това дете.
Групова консултация – при нея се консултира група от индивиди, които са в пряка връзка с контингент от множество клиенти. Най-често тази консултация е свързана с обучението на учители за подобряване на уменията им за осъществяване на позитивни човешки взаимоотношения, доколко те с поведението си влияят върху множество ученици.
Институционална консултация – при нея се консултират директорите на институции /каквото е училището/, които обслужват множество клиенти /ученици/.
Консултативния процес протича на следните етапи:
Подготвителен етап – на този етап се изясняват ценностите, потребностите, целите по отношение на “значимите възрастни” и институциите, които са свързани с деца. Също така се предлага, от страна на консултанта, една операционална дефиниция на консултацията като дейност.
Осъществяване на връзка – на този етап се осъществява консултативно взаимоотношение. Също така излага се и настоящия проблем.
Събиране на информация – този етап е свързан с изясняване на проблема.
Дефиниране на проблема – на този етап се използва информация за оценка на ситуацията за оценка с цел определяне на целите за промяна.
Определяне на възможностите за разрешаване на проблема – на този етап се анализира и систематизира информацията с цел намиране на най-доброто решаване на проблема.
Изпълняване на план от страна на клиента.
Оценка – на този етап се извършва:
оценяване на процеса – свързано с мониторинг на текущата дейност /напр. как учителите прилагат на практика ново придобитото в консултацията умение/;
оценяване на резултатите – свързано с отчитане на крайния резултат /напр. дали прилагането на ново придобитото умение от учителите довежда до разрешаване на проблема/. Ако крайните резултати показват, че проблемът не може да се разреши, по този начин консултативната дейност “се връща” на етап на дефиниране на проблема, и там този проблем се предефинира. След това консултацията премината през всички следващи етапи до последния, на който отново се прави оценка на резултата.
Консултиране в средният период на детството
Средният период на детството обхваща възрастта между 5 и 9 години. За повечето хора е трудно да си представят, че деца в тази възрастова група имат съвсем реални проблеми, които влияят върху развитието им, защото за детето – “Мен ме обиждат” и “Нямам приятели”, е също, както е за възрастните – “Не ме уважават” и “Чувствам се самотен”.
Установено е, че децата в този период изпитват трудности по отношение на четири области:
училище - /напр. проблем може да бъде трудния учебен материал/;
семейство - /напр. проблем може да бъде емоционална пренебрегнатост от страна на родител/;
интерперсонални отношения - /напр. проблем може да бъде страх да се говори с хора/;
аз-а - /напр. проблем може да бъде чувството на физическа, социална или личностна неадекватност/.
Играта като основен метод на консултиране в средния период на детството.
Играта е основната дейност на детето. Функцията и в обикновения живот е свързана с това, че детето:
“влиза” в интерпирсонални взаимоотношения с други деца или възрастни, което оказва влияние върху психо-социалното му развитие;
отреагира своите чувства, защото в свободната игра, то може да изрази всички свои преживявания, като извърши поредица от независими действия;
самоизразяване / при невъзможност за вербална експресия, поради ограниченост на когнитивни и вербални средства на тази възраст/, тъй като играта “разполага” със средства за предаване на мисли и чувства;
проективно изразява чувства, които не осъзнава;
справя се с вътрешните конфликти, като проигравайки ги, използва символи, които дори то самото не разбира. Така то реагира на процеси във вътрешен план, чийто корени са в безсъзнанието;
чрез използването на конкретен предмет като символ на нещо друго се научава да се справя с трудностите, като се ангажира в самоизследване.
Консултантът използва играта, защото тя е определен начин за самоизразяване. Тя е естественото за детето средство за комуникация. “Манипулирайки с играчките, детето може да се разкрие по-адекватно, отколкото да изрази с думи, как се отнася към себе си, към значимите възрастни и събития в своя живот. В играта физическите, умствените и емоционалните качества на детето се включват в творчески процес.
Консултирането чрез игра е динамична система на междуличностни отношения между детето и консултанта, който осигурява на детето игрови материал и създава психологически безопасна атмосфера, в която детето може да изрази и изследва собственото си Аз.
В консултацията от най-голямо значение е функцията на играта, свързана с това, че детето може да изрази чувства, да изследва отношение, когато за това не достигат вербални средства. Признава се обаче, че консултацията не трябва да се свежда само до вербална експресия и да се отричат другите форми на експресия – каквато е тази, свързана с дейността.
Играта е символичен език за самоизразяване на детето, като разкрива какво чувства то, как реагира на онова, което е преживяло, какви са желанията му, потребностите му, както и особеностите на аз-концепцията.
Друга важна функция на играта в консултацията е, че в нея детето, използвайки играчки, може да направи онова, което в други ситуации би предизвикало неодобрението на възрастните. Тази независимост в действията му довежда до възникване у детето на чувства на контрол над ситуацията, което съдейства за това то да организира вътрешния си свят. В играта детето разкрива минали преживявания, “разтваряйки” ги в нови възприятия и нови модели на отношения, като по този начин то непрекъснато се преоткрива, преразглеждайки своя аз-образ, своите възможности и измененията в отношенията си със света.
В играта изтъква Фройд, детето създава свой собствен свят, наситен с емоции. В играта детето може да направи това, което не може да направи в реалността: да изрази своя страх, безпокойство, гняв, омраза, ревност, мечти… Когато детето преживява своята слабост, то не би искало да сподели тази слабост с другите, но в играта то би могло да изрази тази слабост по различни начини.
Трябва да се отбележи, доколкото светът на детето е свят на действия, то играта в консултацията дава възможност на консултанта да надникне в този свят.
Цели на игровата консултация
При подхода на консултиране, свързан с центрираност върху детето, фокус на третиране е по-скоро личността на детето, а не толкова неговият проблем, като основно внимание се отделя на това, то да стане по-адекватно като личност, справящо се с текущите и евентуални бъдещи проблеми. В този смисъл, съобразно този подход на консултиране целите на играта са насочени към това то:
да развие по-положителна аз-концепция;
да стане по-отговорно в действията и постъпките си;
да стане по-самоуверено;
да изработи способност за самоприемане;
да придобие способност за самоконтрол;
да развие вътрешен източник на оценка;
да развие сензитивност към процеса на преодоляване на трудности;
да развие вяра в себе си;
В този смисъл консултантът не трябва да се явява в ролята на авторитет, който да решава, какво е добро за детето и какво детето трябва да мисли и чувства. В противен случай детето ще бъде лишено от възможността да открие собствената си сила и потенциал. При такъв подход, за да бъде игровата консултация успешна, не е необходимо да се посочва, че има проблем.
Резултати на играта в консултацията.
Основното, което придобиват децата в игровата консултация, не се отнася до когнитивната сфера, а по-скоро до преживяването, интуитивното познание за себе си. Могат да се изброят няколко основни резултата на игровата консултация:
Детето се научава да уважава себе си, доколкото чувства уважението на консултанта.
От реагирайки чувствата си в присъствието на възрастния, който ги приема, детето се учи на разбирането, че тези чувства могат да бъдат приети.
Доколкото тези чувства се изразяват открито, те престават да бъдат толкова интензивни, и детето се научава да ги управлява.
Детето се научава да поема отговорност за постъпките си, което е трудно да стане в общуването с родителите,които обикновено правят нещата вместо него, лишавайки го от възможността да почувства, какво е да отговаряш за постъпките си.
Детето се научава да приема себе си на емоционално равнище,чувствайки, че не е необходимо да бъде друго, срещайки се с отношението на безусловно приемане от страна на консултанта.
Детето се научава при сблъсък с проблем, който преди това е предизвикал тревога да използва вътрешния си потенциал и да подхожда към него творчески.
Консултиране на деца в предучилищна възраст
Пред юношеството или късният период на детството се простира между 9 – 12 годишна възраст. В тази възраст връстниците започват да стават много важни, като основна тема на развитието стават интерперсоналните отношения. Това е времето, в което децата започват да експериментират със способността да мислят по-концептуално и да експериментират с идеи.
Терапията чрез рисунка се основава на идеята, че когато детето насърчено да изрази своите чувства и вярвания в рисунката, това може да има развиващ ефект. Тази терапия включва четири цели: катарзис, самопознание, комуникация, умение.
Катарзисът е идея, която се изразява в това, че обективирането на подтиснатите чувства има терапевтичен ефект. Напр. дете, което изразило своята злоба и прикриване на враждебност към своя по-малък брат в рисунките, успява да се освободи от напрежението, породено от отрицателни чувства.
Самопознанието изразява идеята, че рисуването дава възможност на детето да разбере своите чувства и да преодолее объркаността. За децата, които не могат словесно да изразят своите чувства, обективирането им в рисунката е особено подходящо.
Комуникацията отразява ситуациите, в които децата не желаят да говорят за своите чувства. Децата могат да страдат, да преживяват болката от насилието, да изпитват срам и ужас, когато трябва да говорят за теми табу, да не могат да намерят подходящите думи, за да придадат своите преживявания. Те могат да се страхуват да не бъдат наказани и за това да мълчат. Децата, на които им е било забранявано да говорят, много по-лесно изразяват своите преживявания в рисунките.
Умението отразява идеята, че след като детето започне да пресъздава определени преживявания, то ще придобие опит, които ще му помогне да постигне контрол върху тях.
Подходящо средство, с което може да се използва в консултацията в този възрастов период, е изкуството, по следния начин:
Изкуството има когнитивна функция, доколкото изисква детето да мисли, преди да действа, като използва своето знание, синтезирайки различни сетивни елементи в един интегриран продукт като картина или скулптура.
Изкуството е способ за осмисляне на действителността от детето, доколко неговото мислене е по-конкретно и по-образно от това на възрастния.
Изкуството съответства на тенденцията за самоизцеление на детската психика, която посредством реорганизация на обкръжаващото пространство се стреми “творчески” да отговори на проблемите.
Изкуството има диагностична функция. В изобразителния процес детето проектира своите чувства, мисли и отношения.
Изкуството е начин за самопознание на детето. Обясненията на консултанта, свързани с продукта на неговата художествена дейност му дава възможност да осъзнае подтиснатите аспекти на своя Аз, докато постепенно не придобие способност да ги признава в себе си.
Изкуството е средство за самоизразяване на детето, когато не му достигат вербални средства за това.
Изкуството е его-подкрепящо, защото е инициирано и контролирано от Аз-а.
Сътвореният артистичен продукт на изкуството води до удовлетворение, а от там и до чувство за собствена стойност.
Изкуството служи, за да се създаде работно взаимоотношение със силно резистентни и невербални деца.
Изкуството довежда до катарзис на враждебните чувства на социално- приемлив начин. Децата често се държат физически и психическо агресивно, просто защото не са научили още алтернативен начин за освобождаване на напрежението.