СТРАХ

Всеки от нас познава страха и се справя с него по свой начин. Страхът може да бъде неприятен, натоварващ, вредящ, ограничаващ, измъчващ – страхът сам по себе си обаче не винаги се нуждае от лечение. Някои страхове мотивират и стимулират, те предизвикват откритост, размисъл, проблемно съзнание и по този начин могат да бъдат съществен елемент от решаването на проблеми. Всеки човек развива най- различни стратегии за справяне с тези грижи, опасения, притеснения и страхове и в повечето случаи се справя съвсем добре с всекидневните страхове. говоренето за страха също представлява част от преодоляването на страха. Тъкмо за това обаче всекидневните страхове – дори когато понякога са тежък товар - не бива да се бъркат с болестните страхове, страховите разстройства.


Всекидневният страх и страхът като болест


Сравнен с необходимите и оправдани страхове, болестният страх представлява ескалиран, обособен страх, който застава на пътя на намирането на решение и развитието на стратегии за справяне и се е превърнал в безпомощен страх.
Болестният страх се различава от нормалния страх по интензивността, продължителността и „неадекватността” на ситуативния контекст, а понякога по формата на страха сама по себе си( например спонтанно настъпване на пристъпи на паника). Болестните страхове или не съответстват на актуалната заплаха, или изобщо не възникват независимо от външните условия. В първия случай е налице ситуативен, във втория спонтанен страх – фобия или страхов пристъп. Третата форма на страха се развива от един първоначално адекватен страх, при който обаче основната, конкретната заплаха е толкова масивна, че първоначално необходимия страх ескалира, излиза извън контрол и се превръща в самостоятелно заболяване. Касае се за страхови разстройства при опасни за живота заболявания или необичайни натоварвания, като напр. индивидуални или колективни насилствени актове. Тези пациенти са жертва на агресивност и разрушителност в много по- голяма степен , отколкото пациенти с първичен страх.






Психични елементи на страха


След като през XIX век бе открит „ погледът навътре , в душевните структури и мотиви на човека, и Фройд представи един привидно универсален модел на психичните структури, на страха се приписва все по- голямо значение за всички душевни, а в крайна сметка и за много телесни заболявания.
Трябва да се отбележи, че възгледите за страха на самият Фройд са диаметрална промяна. Първоначално той интерпретира страха като следствие от блокирането на телесната възбуда или нагонните претенции(„липсващо отреагиране), по – късно обаче поставя страха в центъра на психичните разстройства и го оценява като същинската болестна причина. От тази гледна точка страхът е процес, основан първично в психичното, който от своя страна отключва многообразие от защитни механизми и неадекватни стратегии за справяне със съответното психично поведение. Фройдовата теория за страха не би могла да бъде разбрана извън цялостната му представа за структурата на психичното, която Аз-ът(Е го-то)може да бъде тласнат към затруднение и конфликт от две страни, откъм нагоните претенции(То) и от към инстанцията на съвестта(Свръх- аз).
Съществения принос на нашия век към разбирането за пораждането на страха и болестите на страха са моделите на теорията на ученето, които от възникването си са претърпели многопосочно развитие. Според класическото наблюдение децата развиват страх от предмети, ако малко преди подаването им чуят неприятен шум. Уплахата от шума се закрепва в известена степен към предмета(„класическо колекциониране”) на този наивен модел противоречи обстоятелството, че възникналият по този начин страх бързо избледнява, угасва и че в крайна сметка само продължително дразнещи стимулации, свързани с допълнително подкрепление на страховото поведение, водят до фиксирането на страха. Съществено за съпротивителната способност срещу страховите процеси е поведението на средата. наред с това при човека елементарната времева връзка между два дразнителя обикновено не е достатъчна за кондициониране, тук по – скоро изглежда играе роля и свързаното с нея „ формиране на модел” – т. е. представи и очакванията за протичането на възприятията и събитията. Предшестващите събития трябва да придобият сигнална стойност за последващите. Ситуациите, отключващи страх, се кондиционират толкова по – устойчиво, колкото по –голямо е разминаването между действителността и очакваната заплаха и обратно. Важна роля за възникването на страха играе т. нар. учене по образец(учене по модели). Усвояването на емоционални реакции от поведението на личностите от обкръжението, например родителите, се стимулира и от това, че емоциите по принцип лесно се предават. При това емоциите и страха се определят предимно от впечатленията от средата. такива впечатления често запазват значението си за целия по – късен живот. често страхът се характеризира с образни представи и директна , ,”априорна” форма на реакция, което от терапевтична гледна точка може да бъде използвано в „ кататимното преживяване на образи”.
За реалистичната преценка на възникването на патологичния страх е допринесла също социално – когнитивната теория на ученето. Според този модел на ученето с предимство се усвояват и интегрират в поведенския репертоар такива начини на поведение, които намират социална подкрепа. Когнитивните процеси направляват взаимодействието на поведението със средата. Ученето се състои преди всичко в концепции за личното поведение и неговите социални въздействия, така че процесите на ученето в крайна сметка могат да бъдат разглеждани като форма на саморегулация( със самонаблюдение, самопреценка и самоподкрепа). От тази гледна точка преодоляването на страха означава да се преценят ситуациите адекватно и да се възвърне доверието в собствените способности. Дори един чисто фиктивен(мним)контрол върху ситуацията може да ограничи страха. негативната преценка на застрашаващата ситуация, напротив, води до подчертаване на негативните признаци на ситуацията, поради което усилията за разрешаване се ограничават, стават стереотипни и безизходни. Страхливите хора често си представят най – лошите последствия или дори неизбежна катастрофа. Според теорията на конфликтите страховата амбивалентност и нерешителност в застрашаващи ситуации води до блокиране на целенасочените и ефективни реакции. Възможните стратегии за справяне се блокират поради взаимно изключващите се тенденции в поведението. тази амбивалентна блокада може да се разглежда като заместител на интрапсихичните конфликтни констелации между претенциите на Аз –а, нагоните и съвестта. Разпознаването на една форма на страх и особено разработването на индивидуален план за терапия винаги изисква предшестващ анализ на биографията и на възможно повече от обуславящите и мотивиращи фактори.



Телесни елементи на страха


Телесните симптоми на страха като сърцебиене, затруднено дишане, потене, мускулна слабост, чувство за приближаващ припадък и странно променено, често нереално възприятие за себе си и обстановката( деперсонализация, дереализация) не само пораждат своеобразното смущение и непреодолимост на страха, но и сочат по непосредствен начин, че тъкмо в застрашаващите ситуации човекът е в буквалният смисъл телесно – духовно същество и разглеждането на страха без телесните му проявления би било абсурдно и съдбоносно за терапията. не съществува страх, който да протича без участие на онези мозъчни структури, които са отговорни за възприятието на заплахата(перцепция), оценката на заплахата(когниция) и отговора на заплахата(поведенска реакция).
Събрани са достатъчно доказателства в полза на твърдението, че тъкмо възприятието на свързаните със страха телесни неразположения може да допринесе по разнообразен начин за подкреплението, разширяването, фиксирането и хронифицирането на страха. Възприятието на опасността, представата за опасността, телесните неразположения и субективният страх образуват гъста мрежа от взаимодействия, но най- вече от възможности за подкрепление.
С оглед на лежащите в основата мозъчни функции страховите реакции могат да се разглеждат като един вид предупредителен сигнал, а съответните мозъчни структури като един вид алармена система. тази алармена система обикновено се привежда в действие само при действителни външни (или вътрешни) опасности. тези опасности могат да бъдат реалистично конкретни, но също така да произтичат изключително от света на представите и мислите. казано с езика на психологията, в такъв случай перцептивни /или когнитивни процеси отключват страховата реакция или, в понятията на невропсихологията , процеси в мозъчната кора активират субкортикални лимбични мозъчни структури.



Болести на страха и ограничаващи страхове


Патологичния, страх може да се появи при следните три условия:
1. Погрешна преценка за опасността. Пример е погрешната преценка на не особено опасни обстоятелства(при фобии).
2. Нарушени са самите алармени структури. Пример е спонтанният пристъпен страх.
3. Предупредителният сигнал страх не отзвучава. Не се стига до адаптация, а напротив, до ескалация на възбудата и страха. Пример е посттравматично стресово разстройство с умерен в началото страх, който по- късно ескалира и се обособява.






Спонтанен страх: пристъп на паника, паниково разстройство, генерализиран страхов синдром(„страхова невроза”.
Пристъпът на паника е внезапно настъпващ пристъпен страх, паниковото разстройство е свързаната с повтарящи се пристъпи на страх страхова болест, която често се характеризира със страхове на очакването и други психични смущения( като агорафобия и депресия). пристъпът на паника или страх в известен смисъл е прототип на страха, „страха сам по себе си „ , крайното интензивиране на страха и ескалация на страха, страхът, отделен от неговите реални, актуални и биографични условия. това е обособилият се страх, пред който пациентът е безпомощен, до който той няма достъп и възможност за контрол. тъй като здравият индивид в нормалният случай не познава страха нито в тази интензивност, нито без връзка с конкретна опасност, страхът на тези пациенти остава за повечето хора загадъчен и непонятен. това затруднява разбирането на болестта за околните, както и от самият пациент. При генерализираното страхово разстройство пациентите са завладени от постоянна свръхценна загриженост, страх и телесно напрежение, в повечето случаи липсват пристъпи на паника .
Пристъпите на паника често представляват гребените на вълната в едно „море на страха” Съвкупността на тази форма на страха днес се определя с понятието паниково разстройство, което не го разглежда като прецедент в същата степен както предишното понятие страхова невроза, наложено от Фройд преди 100години в труда му За основанията да се отдели от неврастенията симптомен комплекс под името страхова невроза.
Пристъпът на паника е внезапен, екстремален страх, без видима за пациента причина, която като че ли връхлита от ясно небе , имащ за него характера на екзистенциална смъртна заплаха, пред която той е безпомощен и без възможност да упражнява контрол. Макар че настъпва внезапно, страхът не започва така рязко като при епилептичните страхови пристъпи, обаче пикът на страха настъпва за кратко време(1 -3 минути), за да отзвучи постепенно за около 10 – 20 минути. Много пациенти възприемат безпомощността при пристъпа на страх и като страх от загуба на контрол или като опасение „че откачат”, „превъртат”. Променено е съзнанието, така че пациентите преживяват себе си и обкръжението като нереални, непознати. Задължително се появяват и масивни телесни оплаквания, които вероятно допълнително засилват и задълбочават субективните страхови симптоми в един порочен кръг.
Нарастващият при паниковото разстройство страх на очакването , т.е. излизащият от контрол страх от подновен пристъп на паника, „страхът от страха”, не трябва да бъде бъркан с генерализираното страхово разстройство. то се характеризира с постоянна свръхценна загриженост, страх и телесно напрежение. Пристъпите на паника са изключение.
Съвременната психология е внесла в представите за развитието на страхово и паниково разстройство комплекс от обуславящи фактори, откроени от когнитивната теория и теорията на ученето. Поведението обусловено – според теорията на ученето- от директната връзка стимул-реакция, възниква, според когнитивната психология – не чрез обикновени рефлекторни връзки, а чрез когнитивните процеси, които съгласуват индивидуалното поведение със средата. От тази перспектива страхът е преди всичко причинен от представата или убеждението, че не можем да се справим с определена ситуация. Страхът е „ заучена безпомощност” Следователно дори мнимия контрол върху застрашителната ситуация намалява страха.


Фобиен страх: обектни и ситуативни фобии

Обектните и ситуативни фобии са противоположния полюс на спонтанно настъпващият страх. Съществена разлика между фобия и спонтанен страх обаче се състои не толкова в самото страхово изживяване, което и в двата случая може да съответства на „ панически страх” – а в отключването на фобийния страх от съвсем определени външни условия, докато при пристъпа на паника условията са вътрешни.
Фобийни обекти и ситуации могат да станат в по-голяма или по- малка степен всички предмети, живи същества и събития. тежестта на една фобия е резултат преди всичко от несъответствието между интензивността на страха и мнимата заплаха. макар че някои фобийни обекти или ситуации съдържат известна опасност, страхът няма разумно отношение към действителната заплаха.


Посттравматично стресово разстройство

Посттравматичното стресово разстройство е тежка, често хронична страхова болест въз основа на необичайни екстремни натоварвания. Строго взето, в основата на PTSD не стои патологичен страх, страховото заболяване се развива по-скоро от един в началото напълно адекватен и обясним страх при претоварване на психичните и физическите адаптивни механизми, особено при церебралните „ страхови структури”.
Психичните разстройства след тежки травмиращи събития са били известни още през XIX век под името „ неврози след злополука”. Съвременното понятие за посттравматична стресова болест възниква след изследванията на ветераните от Виетнам в САЩ.
Посттравматичната стресова болест се определя, от една страна, от предпоставката на екстремното, надхвърлящо всеки обичаен човешки опит продължително или кратко натоварване и , от друга страна, от резултиращите от там психофизични последствия, при които в актуалният стадий доминират непосредствените страхови симптоми, а в хроничния стадий на протичане, напротив – отбягването на страх, както и едно състояние на тежко психофизично изтощение и неспособност за труд. тези симптоми де групират около изключително характерното постоянно припомняне и преживяване на масивните стресиращи събития от началото на заболяването.
Екстремни ситуации, водещи до PTSD са например:
- Индивидуалното насилие- насилие над деца, сексуална злоупотреба, изнасилване, жертви на други насилствени актове, свидетели на насилствени престъпления, отвличане
-Колективното насилие- Войните, взимане на заложници, държавен терор, второто и третото поколение от жертвите на холокоста и Хирошима
- Природни катастрофи-
- Технически катастрофи
- Телесни и психични травми
В обобщение можем да кажем, че тези необичайни стресови ситуации имат толкова по-тежки и продължителни последствия, колкото повече са свързани с активно преследване и терор, разрушение на чувството за собствената ценност и идентичност и със заплаха за комуникативните структури. В сравнение със съдбовните природни катастрофи причинените от човека травми имат много по-висока степен на травматичност.
Дългосрочното протичане на PTSD се характеризира с диаметрално противоположни страхови оплаквания. пациентите губят чувството си за принадлежност към живота, овладяни са от отчаяние и неопределени чувства за вина и страх. те избягват всякакви мисли и чувства, които биха могли да асоциират с преживяната травма. Отчуждават се дори от най- близките си, неспособни са да изпитват и изразяват чувства, живеят без очакване от бъдещето и без надежда. Изглежда сякаш тези хора не могат да се освободят от преживения ужас и страх, което се описва и като „екзистенциален страх и „ пристрастеност към смъртта”. Изглежда също така че не е възможен мост между хората, които са преживели нещо толкова ужасно, и тези без такъв опит. като пожизнена ипотека при пациентите съществува и високото персистиране на травматичното припомняне. В изследванията сред оцелелите от концентрационните лагери след повече от четири десетилетия се съобщава за практически непроменено присъствие и яркост на травматичните образи, макар че в течение на годините други заболявания са преживяни по-добре. повечето пациенти се опитват да скрият от близките си своите преживявания, но в определени ситуации(годишнина, символични случки)изглежда защитата срещу спомена рухва и събитията се оказват все така реални и опасни.



Заключение



Страхът е жизнененонеобходима реакция и опит. Той служи за преодоляване на реални и въображаеми заплахи, от една страна – чрез непосредствена психофизична активност, от друга – чрез провокирането от него стратегии за действие. Страхът обзема целият човек. Той винаги е психичен и телесен процес. Страхът без телесни симптоми като сърцебиене, мускулен тремор е по – скоро вид интелектуална загриженост, която няма нищо общо с действителния, а още по- малко с болестния. Страхът обхваща всички възприятни, представни и поведенски нива на човека.Той често е колкото телесен, толкова и душевен товар и се разпростира от неврохимичн молекулярното равнище през индивидуалното преживяване до обществената сфера и философско- теологичните схващания за живота. Тъй като в биологичен план страхът представлява елементарна, необходима за оцеляване то алармена реакция, не е чудно, че за тази цел съществува един вид „биологична алармена система”, напълно сравнима с алармената система болка. докато болката предупреждава за увреждания на самия организъм, страхът излиза извън индивида и е насочен към заплахи от външния свят, междучовешките отношения, включвайки често и мета физични измерения. В еволюционен план, „структурите на страха” представляват стари мозъчни дялове, които едва при човека са интегрирани в по- висши психични функции.















Използвана литература:
1. Българска психиатрична асоциация , МКБ-10 „ Психични и поведенчески разстройства”, Сф., 2003г.
2. Списание „Инсайт, бр. 6,2002г.
3. Списание „Психология журнал”, бр.2, 2005г.
4. Щриан, Ф. „ Страх и страхови болести”, Сф., 2001г.

СЯНКАТА

Тъй като живеем в полярен свят, ние сме възпитани да избягваме единия полюс - злото, и да се стремим към другия полюс - доброто /според представите за добро и зло, които имаме/. Те се формират у нас под влияние на философските и моралните възгледи на родителите, учителите, обществото, партията, църквата и др. И всеки път, когато вследствие на това възпитание, си кажем “Аз съм добър (образован, честен, справедлив, християнин)", то ние създаваме в нашето съзнание и противоположната реалност (злото), която веднага отричаме “Аз не съм лош (неграмотен, лъжец, лукав, езичник…)”. За да се създаде контраст, в съзнанието възниква и идеята "Другите са лоши, неграмотни, лъжци … “ В психологията това “Аз не съм” се нарича СЯНКА, затова ще използвам този термин, за да назовавам явлението.

Обикновено всяко самоопределяне от типа “Аз съм … ”, например "Аз съм християнин", създава две квалификации - положителна и отрицателна - “Добре е да бъда християнин, следователно е лошо да съм мюсюлманин (будист, кришнар, и т.н)”. Втората квалификация обаче е вече осъждане, в съзнанието си ние вече сме разделили хората на добри и лоши според вярата им. По този повод Христос казва: “Не съдете, за да не бъдете съдени”.

Както в реалността не можем да избягаме от сянката, която нашето тяло хвърля, така и в нашия живот ни се налага рано или късно да се изправим лице в лице със СЯНКАТА, която сами сме създали. Тя се промъква отначало в нашето обкръжение - колеги, роднини, съседи, дори онлайн познати - и в тях виждаме всичко онова, което ние не сме. И тъй като сме на страната на доброто, то се опитваме да им дадем от нашето знание и морал, за да ги приобщим към каузата на доброто. И колкото по-упорити в стремежа си към доброто ставаме, толкова по-голяма съпротива срещаме. Така малко по малко СЯНКАТА се приближава и се настанява у нас и ние решаваме да обърнем “дебелия край” и започваме да сипем заплахи, че иноверците ще горят в ада, че са под влияние на лукавия, обсебени са от сектите или от малоумие. Така СЯНКАТА, нашето “не – Аз”, това, което до вчера отричахме, днес е превзело душата ни. До вчера устните ни изричаха благословии, а днес сипят заплахи и проклятия. Злото, което беше извън нас, вече е пуснало корен в душата ни. Хората около нас го виждат и ни го казват открито, но ние отричаме – и как иначе, та нали ние сме правоверните, добрите.

Подобен сценарий се разиграва всеки ден с всеки човек. Децата, когато са малки, отричат стереотипа на родителите (и така създават СЯНКАТА), но когато пораснат, се превръщат в точни техни копия. Бедните по всякакъв начин осъждат морала и поведението на богатите, но ако им се отдаде възможност да забогатеят, стават като тях (вж. разказа “Стълбата” от Хр. Смирненски). Политиците, когато са в опозиция, осъждат управляващите, но вземат ли властта, постъпват по същия начин. За партньор си избираме човек, с който си приличаме, но с течение на времето той става олицетворение на всичко, което мразим и отхвърляме.

Всеки се сблъсква с това явление – СЯНКАТА, която в библейските текстове е наречена лукаваго. Естествената реакция е страхът (или поддаването на изкушенията), но правилната реакция е любовта. Не случайно Христос казва "Възлюбете враговете си", защото в тях се проектират вашите собствени СЕНКИ. В противен случай те ще се промъкнат във вас и ще ви превземат отвътре. Не случайно и в Господнята молитва се казва “и избави нас от лукаваго”



Как можем да се справим със СЯНКАТА?

Първо – като не се упрекваме за нищо, нито обвиняваме когото и да било - светът е такъв какъвто е, защото така е сътворен от Бога - просто го приемаме. Така ще изпитаме радостта от живота и благословението на благодарността.

Второ – като не осъждаме и не слагаме етикети на хората - добър, лош, зъл, богат, красив, православен, сектант и т.н., а още по-малко на себе си (защото така подхранваме СЯНКАТА).

Трето – като обикнем всички хора около нас такива, каквито са, защото благодарение на тях ние сме такива, каквито сме - справедливи, честни, добри.

Четвърто - като простим на всички, които са ни обидили или наранили по един или друг начин.

Но най-напред трябва да се научим да виждаме в другите собствената си СЯНКА - тази част от нашето битие, която сме отхвърлили. След като се научим да я разпознаваме и успеем да я интегрираме в нашето съзнание, ще заживеем отново в единен и цялостен свят, съвършен до най-малката подробност.

Трябва ли да наказваме децата

Когато говорим за наказанията, неизбежно правим връзка с една друга дума – дисциплина. В повечето случаи у нас, възрастните, тя поражда не особено приятни асоциации: родители, вдигнали назидателно пръст или ръка, учители, налагащи абсолютна тишина и наказващи за най-малкото провинение, или пък характерния за много поколения подход: “Дете се целува само докато спи!” А думата дисциплина има латински корен и означава “уча”. Оттук идва и въпросът: “На какво искаме да научим децата си?”
Желанието на всеки родител е детето му да формира представа за това какво е добро и какво – лошо, за нещата, които са правилни, и за тези, които са погрешни. Чрез оказването на родителски контрол на детето да се дава възможност да започне да изгражда и своя вътрешен самоконтрол. Чрез правилата, които се спазват в семейството, детето се научава да уважава и правата на другите около себе си, да зачита техните чувства и по този начин да трупа социални умения, необходими му в бъдеще като зрял човек.
Какво трябва да отчитат родителите, когато решават проблемите, свързани с дисциплината
Дайте си сметка, че детето ви е твърде малко, за да може обективно да прецени кое е допустимо като поведение и кое не, какво е опасно за него и какво – безопасно. От възрастните в семейството се очаква да поемат пълната отговорност за осигуряването на безопасна среда и да предпазват детето от попадане в проблемни ситуации. Когато детето извърши нещо, което е извън правилата, добре е родителите да му кажат как се чувстват от това: “Тъжно ми е, когато ти...” или “ Ядосваш ме, когато...”, като назовават конкретното поведение. По този начин те дават знак на детето, че не одобряват неговото поведение в момента, а не че то по принцип е лошо, непослушно и т.н. Лишаването от родителска любов и внимание, например когато родителят дълго наказва детето с тежкото си мълчание, също не е добър начин на реагиране. Лишеното от любов дете израства с ниска самооценка и самоуважение.
За да бъде дисциплинирането ефективно, то трябва да е индивидуализирано и съобразено със спецификите на семейната среда. За едно дете е достатъчно да му се направи забележка с по-строг тон, но за друго ще е необходимо чисто физически да го дръпнете (преместите) от опасната за него зона вкъщи или навън. Децата имат нужда от ограничения – така те се ориентират докъде се простират техните граници. Родителите са тези, които според своята ценностна система определят какви ще са тези ограничения и правилата, свързани с тях. В голямата си част те са свързани със спазването на елементарна вежливост и етикет: “Благодаря”, “Моля”, “Ако обичаш”, да си мият ръцете, да не пипат нещата на другите и т.н. Най-важното е в семейството да се установят правила, които важат стопроцентово за всички негови членове. Те се налагат от възрастните не само с думи, но преди всичко чрез конкретните им действия и постъпки. И още: не правете компромиси само защото в момента на детето му растат зъбки или преди малко ви е гушкало и ви е казвало, че ви обича. Ако вашето дете не се научи още отсега да спазва поне няколко ограничения, ще му бъде много трудно да се справи с множеството правила в бъдеще.
Паметта на малките деца е ограничена и затова не очаквайте те да научат правилата от първия път. Въоръжете се с търпение, понякога за седмици и месеци, и повтаряйте “Измий си ръцете!” или “Не рови в шкафа на мама!”, докато това послание стигне до съзнанието на детето. Но също имайте предвид, че дори веднъж то да е отдръпнало само ръката си от включения котлон, вие трябва да продължите да внимавате за неговата безопасност.

Какви ефективни възпитателни практики може да ползват родителите
Изборът на поведенчески стратегии отново зависи от конкретните личностни характеристики (както на детето, така и на родителя) и от конкретните обстоятелства. И все пак съществуват няколко общовалидни правила. Едно от тях е да забелязваме и обръщаме внимание на послушното дете. Не скъпете похвалите и проявите на нежност, когато детето се държи добре и не създава проблеми. Ако наказвате детето, то нека наказанието съответства на постъпката му. Например за това, че е извадило всичко от шкафа, вие не му давате да си играе с любимата играчка. За него тази връзка е твърде сложна. По-добре е, ако то нарочно е обърнало купичката с крем, да ви помогне в почистването; ако е разхвърляло всички елементи на конструктора из къщата – да ги приберете на недостъпно място за известно време.
До какви наказания най-често прибягват родителите
За неефективността на родителското мълчание като средство за наказание вече стана дума. Друг начин е изгонването на детето, макар че не съм убедена в неговата ефикасност – отново зависи от правилното му прилагане от родителите и от темперамента на детето. Смисълът на изгонването е да се даде на станалото неуправляемо дете да се успокои и да възвърне самоконтрола си, а също и родителят. По този начин давате време на детето да изстрада собствената си постъпка и последствията от нея. Трийсет секунди до минута понякога са подходящи за най-малките, но по-големите може да имат нужда от пет минути или докато сами осъзнаят поведението си и се извинят. Но това, което в случая е важно, е да използвате този метод само и единствено в кризисна ситуация или при постъпки, за чиято недопустимост вече сте предупреждавали многократно детето. Преди да пристъпите към наказанието, дайте предупреждение на детето като: “Ако не престанеш, докато преброя до пет, аз ще...”
Нещо и за физическото наказание
Рядко родителят вдига ръка, за да нарани умишлено детето си. Някои го правят, убедени в правотата на максимата “Бия те, за да станеш човек”. Други прибягват до бой в състояние на силен гняв или чувство за безпомощност. Пошляпването прераства в бой в състояние на силен гняв или чувство за безпомощност. Пошляпването се е предавало като модел за възпитание през много поколения. Но то е неефикасно, защото кара децата да се въздържат от лоши действия или думи само от страх. Децата свикват да правят единствено разлика между нещата, за които ги бият, и тези, за които не ги бият. Чрез шамаросването те не се научават да правят разлика между правилно и погрешно, добро или лошо. Физическото наказание е неправилен подход и заради поуката, която си извлича детето. А тя е: щом си нервен и ядосан – бий. Чрез боя родителят дава на детето си пример и модел на насилие. Битите вкъщи деца по-често прибягват до физическа разправа със своите връстници, а по-късно – и при възпитанието на собствените си деца. Боят е линията на най-малкото съпротивление и към него родителят прибягва, когато е безпомощен в търсенето и намирането на алтернативни начини за справяне. А това не учи децата как да се справят с гнева си и как да търсят разумен отдушник на силните си чувства. Разбира се, има случаи, в които дадена постъпка (особено ако тя е опасна за самото дете или околните) просто не може да не се накаже. Но едно е пошляпване по дупето, а съвсем друго е наказание с някакъв предмет или удряне по главата или други части от тялото. Опасно е и за съжаление често прилаганото разтърсване – то представлява заплаха за здравето на детето и е добре да не се случва. Ако се прекали с напляскването, детето вече знае, че като направи нещо, ще го набият, и като че ли свиква с болката, очаква я и тя не е значима за него. Това го превръща или в потенциална жертва за цял живот, или в агресор. Ако пък самото дете е агресивно спрямо приятелчетата или родителите, последното, което може да се направи, е да се отвърне на тази агресия с друга, по-силна – тази на родителя. Когато детето проявява агресия, то иска да каже нещо на родителите си и е добре да се разбере какво точно е то.

Психологическо консултиране при деца и юноши

Както теоретичните предпоставки, така и практическите форми на приложение на консултирането в детска възраст имат своята специфичност. Те са обусловени от самото развитие, от психическите особености в този възрастов период и от социалния статус на детето.
Трябва да се има предвид два аспекта, свързани с развитието на детето. Единият от тях се отнася до обстоятелството, че детето е индивид с все още недоразвита психична система, което го прави по уязвимо спрямо психотравматичните въздействия на средата. Другият аспект се отнася до обстоятелството, че детето е носител на потенциал, разгръщането на който в бъдеще е свързано с придобиването на все по-големи възможности – във физически и в личностен смисъл. Тези тенденции са естествено заложени, но е необходимо те да бъдат направлявани и социално стимулирани. Затова и консултирането в тази възраст, за разлика от други възрастови периоди, е с големи изгледи за успех, ако бъдат поставени реалистични цели. Водещо място имат методите за намаляване на тревожността, създаване на чувство на доверие и самоувереност и самоконтрол. Крайна цел е изграждането на здрави личностни основи, което означава, че наред с терапевтичното въздействие се провежда и възпитателно въздействие.
Друга особеност на детството е зависимостта от семейството и преди всичко от майката – във физически и психически план.Семейството често пъти е причина за преживяване на фрустрация и депресия, а негативната семейна атмосфера е източник на интрапсихични конфликти и невротично напрежение при детето. Последното най-често се проявява в амбивалентно отношение към родителя в преживяване на чувство на непълноценност, в случай на емоционална отхвърленост от родителя. В хода на развитието при правилни взаимоотношения между родителя и детето, ранната почти симбиотична зависимост намалява при едновременното формиране на личността, за да се премине през юношеския период в отношение на партньорство, основано на взаимно уважение и разбиране. Това развитие на връзката между родителя и детето към самостоятелност е свързано със силен емоционален обмен, конфликти, което е фактор за възникване на емоционални и поведенчески проблеми. В този смисъл консултативната работа трябва да е насочена, от една страна - към детето, за да се ликвидират невротичните симптоми и да се укрепи формиращата личност, а от друга – към семейната група, с която детето е по-силно свързано.
Във връзка с по-горе изложеното,често пъти се оказва, че истинската причина за емоционалните и поведенческите проблеми на детето е отношението и поведението на хората от непосредствената му среда – а именно родителите и учителите. Основна задача на консултанта в този смисъл е да установи на кого принадлежи проблемът. Ако се окаже, че проблемът принадлежи на родителя или учителя, свързано с особеност на техния характер и неправилно от психологическа гледна точка поведение към детето, е необходимо консултантът да проведе известна консултативна дейност именно с тях. Базирайки на един основен принцип на консултацията за това, че тя е доброволна, трябва да се изисква съгласието им за това.
Дори обаче да липсва “ясен проблем” в поведението и отношението на хората от най-близкото обкръжение на детето, поради обстоятелството, че последното се намира под непосредственото въздействие на това обкръжение, е необходимо да се проведе консултативна дейност с тях, най-често под формата на тренинг за учители и родители. Тази дейност е свързана с обучението им на определени умения при взаимодействието им с детето.
Основният въпрос при консултирането на деца е как от многото възможни терапевтични подходи и техники да се подбере най-подходящата за конкретното дете, коя ще бъде с най-висока ефективност? За да се отговори на този въпрос, е необходимо консултантът да се опира, както на собствените си наблюдения и знания, така и на информацията, получена от родителите ,учителите и близките на детето. Тук обаче възникна друг въпрос. Доколко информацията, получена от тях, е достоверна и може ли да се опре на нея? Децата често не смятат, че имат трудности и проблеми, а биват насочвани към специализирана помощ от възрастните около тях. В такъв смисъл децата често не виждат смисъла от ползата от терапия, с което терапевта се натоварва с още една задача – да поддържа интереса на детето.
Друг аспект в консултативната дейност с деца е свързана с равнището на социална зрялост и психически особености на тази възраст. В предучилищна и начална училищна възраст при детето преобладава нагледно и емоционално обагрено възприятие на действителността. Когнитивните особености са ограничени, което ограничава и възможността от обучение на детето на техники, свързани с рационализация на опита, като напр. самонаблюдението. От друга страна, ограничеността на когнитивните способности увеличава ролята на внушението, превключването и емоционалното отреагиране като форми на въздействие. В този смисъл консултативната работа с деца в най-голяма степен се приближава до методите на психотерапия, в сравнение с консултирането в други възрастови периоди. В психологическото консултиране акцентът е върху словесното взаимодействие между консултанта и клиента, като психичните въздействия са адресирани главно към “разума”. Недоразвитостта на когнитивната сфера, както и ограничената способност за словесно изразяване при децата, налага при работа с тях да се заимстват методи, считани типични за психотерапията, адресирани към несъзнателната сфера и емоциите.



Основната цел на консултативната работа с деца е:

1. Решаване на конкретния проблем, което е свързано със снемане на симптомите;
2. Превенция по отношение на възможността от възникване на определен проблем, провеждане съобразно закономерностите на възрастовото развити.

Основни принципи на психологичното консултиране:

 Първият принцип е, че едно и също събитие може да има различен смисъл и значение. Хората се травмират не само от самите събития и ситуации, а от значението, което им придават и ако това значение е негативно, се стига до негативни емоции. Всеки един емоционален отговор е резултат от интерпретацията на събитието. Ако интерпретираме една ситуация като загуба, ние ставаме депресивни.
 Втория принцип е, че двамата /психолог и пациент/ винаги работят в сътрудничество. Когато имат емоционален проблем, хората мислят само по един начин, а консултативната психология предлага и алтернативни начини на мислене. Това обаче не означава, че личната интерпретация е погрешна. Не трябва да казваме, че пациентът ни мисли погрешно – тогава той ще се почувства още по-нещастен. Психологът трябва да ме помогне да види и други начини на мислене – така пациентът ще започне да се освобождава от проблема си.
 В основата си третия принцип при психологичното консултиране включва разбирането, че “приеманията сами по себе си са ни полезни и не трябва да се махат – трябва само да бъдат по – гъвкави, а не регидни. “Приеманията” /допусканията, които хората развиват в опита си, са полезни за момента, в който се формират. Но, когато те са ригидни и се фиксират, започват да пречат, защото при промяна на ситуацията, трябва да се промени и мисленето, а ригидните “приемания”пречат на тази промяна на мисленето.
 Четвъртият принцип в психологичното консултиране е, че всеки един от нас се ражда с определен ранг на поносимост и с определена степен на възможностите за справяне.
 Четвъртият принцип в психологичното консултиране е за отношението на професионалиста – трябва да се мисли глобално, а да се действа локално, т.е., първо трябва да се направи всестранен анализ, за да се стигне до конкретния начин за помощ при конкретния проблем на конкретния човек.



Консултиране в ранно детство

В ранните години на детството от 2 – до 5 годишна възраст директните консултативни интерпретации по логически съображение не се прилагат. Консултирането, в случая, може да се разгледа като дейност, при която консултантът работи с трета страна, за да се подпомогне клиентът. Консултацията се провежда със значимите възрастни в живото на детето – каквито са родителите и учителите. Най-често консултативната дейност е под формата на обучение на родителите и учителите на определени умения за взаимодействието с детето, като това има за цел – създаване на позитивна среда на детето. Консултацията може да се реализира на няколко равнища:
 Индивидуална консултация – при нея се консултират определен брой индивиди, за които е най-висока вероятността да влияят върху развитието на определеното дете. Това може да бъде родителят или учителят на това дете.
 Групова консултация – при нея се консултира група от индивиди, които са в пряка връзка с контингент от множество клиенти. Най-често тази консултация е свързана с обучението на учители за подобряване на уменията им за осъществяване на позитивни човешки взаимоотношения, доколко те с поведението си влияят върху множество ученици.
 Институционална консултация – при нея се консултират директорите на институции /каквото е училището/, които обслужват множество клиенти /ученици/.


Консултативния процес протича на следните етапи:

 Подготвителен етап – на този етап се изясняват ценностите, потребностите, целите по отношение на “значимите възрастни” и институциите, които са свързани с деца. Също така се предлага, от страна на консултанта, една операционална дефиниция на консултацията като дейност.
 Осъществяване на връзка – на този етап се осъществява консултативно взаимоотношение. Също така излага се и настоящия проблем.
 Събиране на информация – този етап е свързан с изясняване на проблема.
 Дефиниране на проблема – на този етап се използва информация за оценка на ситуацията за оценка с цел определяне на целите за промяна.
 Определяне на възможностите за разрешаване на проблема – на този етап се анализира и систематизира информацията с цел намиране на най-доброто решаване на проблема.
 Изпълняване на план от страна на клиента.

 Оценка – на този етап се извършва:

 оценяване на процеса – свързано с мониторинг на текущата дейност /напр. как учителите прилагат на практика ново придобитото в консултацията умение/;
 оценяване на резултатите – свързано с отчитане на крайния резултат /напр. дали прилагането на ново придобитото умение от учителите довежда до разрешаване на проблема/. Ако крайните резултати показват, че проблемът не може да се разреши, по този начин консултативната дейност “се връща” на етап на дефиниране на проблема, и там този проблем се предефинира. След това консултацията премината през всички следващи етапи до последния, на който отново се прави оценка на резултата.

Консултиране в средният период на детството

Средният период на детството обхваща възрастта между 5 и 9 години. За повечето хора е трудно да си представят, че деца в тази възрастова група имат съвсем реални проблеми, които влияят върху развитието им, защото за детето – “Мен ме обиждат” и “Нямам приятели”, е също, както е за възрастните – “Не ме уважават” и “Чувствам се самотен”.
Установено е, че децата в този период изпитват трудности по отношение на четири области:
 училище - /напр. проблем може да бъде трудния учебен материал/;
 семейство - /напр. проблем може да бъде емоционална пренебрегнатост от страна на родител/;
 интерперсонални отношения - /напр. проблем може да бъде страх да се говори с хора/;
 аз-а - /напр. проблем може да бъде чувството на физическа, социална или личностна неадекватност/.

Играта като основен метод на консултиране в средния период на детството.

Играта е основната дейност на детето. Функцията и в обикновения живот е свързана с това, че детето:
 “влиза” в интерпирсонални взаимоотношения с други деца или възрастни, което оказва влияние върху психо-социалното му развитие;
 отреагира своите чувства, защото в свободната игра, то може да изрази всички свои преживявания, като извърши поредица от независими действия;
 самоизразяване / при невъзможност за вербална експресия, поради ограниченост на когнитивни и вербални средства на тази възраст/, тъй като играта “разполага” със средства за предаване на мисли и чувства;
 проективно изразява чувства, които не осъзнава;
 справя се с вътрешните конфликти, като проигравайки ги, използва символи, които дори то самото не разбира. Така то реагира на процеси във вътрешен план, чийто корени са в безсъзнанието;
 чрез използването на конкретен предмет като символ на нещо друго се научава да се справя с трудностите, като се ангажира в самоизследване.

Консултантът използва играта, защото тя е определен начин за самоизразяване. Тя е естественото за детето средство за комуникация. “Манипулирайки с играчките, детето може да се разкрие по-адекватно, отколкото да изрази с думи, как се отнася към себе си, към значимите възрастни и събития в своя живот. В играта физическите, умствените и емоционалните качества на детето се включват в творчески процес.
Консултирането чрез игра е динамична система на междуличностни отношения между детето и консултанта, който осигурява на детето игрови материал и създава психологически безопасна атмосфера, в която детето може да изрази и изследва собственото си Аз.
В консултацията от най-голямо значение е функцията на играта, свързана с това, че детето може да изрази чувства, да изследва отношение, когато за това не достигат вербални средства. Признава се обаче, че консултацията не трябва да се свежда само до вербална експресия и да се отричат другите форми на експресия – каквато е тази, свързана с дейността.
Играта е символичен език за самоизразяване на детето, като разкрива какво чувства то, как реагира на онова, което е преживяло, какви са желанията му, потребностите му, както и особеностите на аз-концепцията.
Друга важна функция на играта в консултацията е, че в нея детето, използвайки играчки, може да направи онова, което в други ситуации би предизвикало неодобрението на възрастните. Тази независимост в действията му довежда до възникване у детето на чувства на контрол над ситуацията, което съдейства за това то да организира вътрешния си свят. В играта детето разкрива минали преживявания, “разтваряйки” ги в нови възприятия и нови модели на отношения, като по този начин то непрекъснато се преоткрива, преразглеждайки своя аз-образ, своите възможности и измененията в отношенията си със света.
В играта изтъква Фройд, детето създава свой собствен свят, наситен с емоции. В играта детето може да направи това, което не може да направи в реалността: да изрази своя страх, безпокойство, гняв, омраза, ревност, мечти… Когато детето преживява своята слабост, то не би искало да сподели тази слабост с другите, но в играта то би могло да изрази тази слабост по различни начини.
Трябва да се отбележи, доколкото светът на детето е свят на действия, то играта в консултацията дава възможност на консултанта да надникне в този свят.

Цели на игровата консултация

При подхода на консултиране, свързан с центрираност върху детето, фокус на третиране е по-скоро личността на детето, а не толкова неговият проблем, като основно внимание се отделя на това, то да стане по-адекватно като личност, справящо се с текущите и евентуални бъдещи проблеми. В този смисъл, съобразно този подход на консултиране целите на играта са насочени към това то:
 да развие по-положителна аз-концепция;
 да стане по-отговорно в действията и постъпките си;
 да стане по-самоуверено;
 да изработи способност за самоприемане;
 да придобие способност за самоконтрол;
 да развие вътрешен източник на оценка;
 да развие сензитивност към процеса на преодоляване на трудности;
 да развие вяра в себе си;
В този смисъл консултантът не трябва да се явява в ролята на авторитет, който да решава, какво е добро за детето и какво детето трябва да мисли и чувства. В противен случай детето ще бъде лишено от възможността да открие собствената си сила и потенциал. При такъв подход, за да бъде игровата консултация успешна, не е необходимо да се посочва, че има проблем.

Резултати на играта в консултацията.

Основното, което придобиват децата в игровата консултация, не се отнася до когнитивната сфера, а по-скоро до преживяването, интуитивното познание за себе си. Могат да се изброят няколко основни резултата на игровата консултация:
 Детето се научава да уважава себе си, доколкото чувства уважението на консултанта.
 От реагирайки чувствата си в присъствието на възрастния, който ги приема, детето се учи на разбирането, че тези чувства могат да бъдат приети.
 Доколкото тези чувства се изразяват открито, те престават да бъдат толкова интензивни, и детето се научава да ги управлява.
 Детето се научава да поема отговорност за постъпките си, което е трудно да стане в общуването с родителите,които обикновено правят нещата вместо него, лишавайки го от възможността да почувства, какво е да отговаряш за постъпките си.
 Детето се научава да приема себе си на емоционално равнище,чувствайки, че не е необходимо да бъде друго, срещайки се с отношението на безусловно приемане от страна на консултанта.
 Детето се научава при сблъсък с проблем, който преди това е предизвикал тревога да използва вътрешния си потенциал и да подхожда към него творчески.

Консултиране на деца в предучилищна възраст

Пред юношеството или късният период на детството се простира между 9 – 12 годишна възраст. В тази възраст връстниците започват да стават много важни, като основна тема на развитието стават интерперсоналните отношения. Това е времето, в което децата започват да експериментират със способността да мислят по-концептуално и да експериментират с идеи.
Терапията чрез рисунка се основава на идеята, че когато детето насърчено да изрази своите чувства и вярвания в рисунката, това може да има развиващ ефект. Тази терапия включва четири цели: катарзис, самопознание, комуникация, умение.
Катарзисът е идея, която се изразява в това, че обективирането на подтиснатите чувства има терапевтичен ефект. Напр. дете, което изразило своята злоба и прикриване на враждебност към своя по-малък брат в рисунките, успява да се освободи от напрежението, породено от отрицателни чувства.
Самопознанието изразява идеята, че рисуването дава възможност на детето да разбере своите чувства и да преодолее объркаността. За децата, които не могат словесно да изразят своите чувства, обективирането им в рисунката е особено подходящо.
Комуникацията отразява ситуациите, в които децата не желаят да говорят за своите чувства. Децата могат да страдат, да преживяват болката от насилието, да изпитват срам и ужас, когато трябва да говорят за теми табу, да не могат да намерят подходящите думи, за да придадат своите преживявания. Те могат да се страхуват да не бъдат наказани и за това да мълчат. Децата, на които им е било забранявано да говорят, много по-лесно изразяват своите преживявания в рисунките.
Умението отразява идеята, че след като детето започне да пресъздава определени преживявания, то ще придобие опит, които ще му помогне да постигне контрол върху тях.
Подходящо средство, с което може да се използва в консултацията в този възрастов период, е изкуството, по следния начин:
 Изкуството има когнитивна функция, доколкото изисква детето да мисли, преди да действа, като използва своето знание, синтезирайки различни сетивни елементи в един интегриран продукт като картина или скулптура.
 Изкуството е способ за осмисляне на действителността от детето, доколко неговото мислене е по-конкретно и по-образно от това на възрастния.
 Изкуството съответства на тенденцията за самоизцеление на детската психика, която посредством реорганизация на обкръжаващото пространство се стреми “творчески” да отговори на проблемите.
 Изкуството има диагностична функция. В изобразителния процес детето проектира своите чувства, мисли и отношения.
 Изкуството е начин за самопознание на детето. Обясненията на консултанта, свързани с продукта на неговата художествена дейност му дава възможност да осъзнае подтиснатите аспекти на своя Аз, докато постепенно не придобие способност да ги признава в себе си.
 Изкуството е средство за самоизразяване на детето, когато не му достигат вербални средства за това.
 Изкуството е его-подкрепящо, защото е инициирано и контролирано от Аз-а.
 Сътвореният артистичен продукт на изкуството води до удовлетворение, а от там и до чувство за собствена стойност.
 Изкуството служи, за да се създаде работно взаимоотношение със силно резистентни и невербални деца.
 Изкуството довежда до катарзис на враждебните чувства на социално- приемлив начин. Децата често се държат физически и психическо агресивно, просто защото не са научили още алтернативен начин за освобождаване на напрежението.