Няма да доказвам съществуването на телепатията, тъй като за повечето хора тя е безспорен факт като рентгеновите лъчи или безжичния телефон. Всъщност човечеството винаги е вярвало във възможността да се предават мисли на разстояние, а последните опити в областта на телепатията укрепиха тази вяра. Ето защо в настоящата лекция няма да се занимавам с телепатията като явление, а ще ви покажа как да я използвате за свое благо.
Всяка мисъл, волна или неволна, предизвиква мисловни вълни или колебания, които се разпространяват в пространството. Те в по-голяма или по-малка степен влияят върху хората, които ви обкръжават. Но съществува начин мисловните вълни да се насочат към друго лице много по-ефективно в сравнение с ненасоченото разпространение на колебания - толкова, колкото изстреляният куршум е по-мощен в сравнение с ловджийския патрон, пълен със сачми.
Някои специалисти в областта на телепатията са постигнали резултати, които изглеждат невероятни. Следва да се има предвид, че те са постигнати благодарение на дългогодишни занимания, опити и на особен начин на живот, който рязко се отличава от живота на обикновените хора. Струва ми се, че малко от моите читатели биха искали да заплатят толкова висока цена за тези достойнства.
Трудното овладяване на телепатията има и своите положителни страни, тъй като нейната достъпност би дала възможност да се използва и за недостойни цели. Но моята цел не е да вникна в същността на тайнствата на жреци, мистици, йоги и други подобни чародейци, а да ви дам възможност да се запознаете с практическото прилагане на личния магнетизъм чрез телепатията. Ще ви науча как да съумеете да привлечете вниманието на онова лице, над което искате да окажете определено въздействие, дори ако то се намира на сто версти от вас. Бихте могли да постигнете същия ефект и на по-голямо разстояние, но това изисква значително повече усилия за усвояване на висшите степени на телепатията. А първата степен, с която ще ви запозная, не е никак трудна - за постигането й е нужно само да вникнете в теорията, за останалото ще се погрижи практиката.
Както вече видяхме, всяка мисъл предизвиква колебания, които се разпространяват във всички посоки като кръгове, предизвикани от хвърлен във водата камък. Но ако хвърлите камъка по повърхността на водата, кръговете ще се образуват само в посоката, в която сте хвърлили камъка. Същото се отнася до телепатичните колебания, ако ги сравним с не-насочените колебания на обикновената мисъл. Да предположим например, че искате да привлечете към себе си вниманието на някого, за да го предразположите към себе си. Необходимо е упорито да мислите за желанието си да предизвикате интерес у него, като изхождате от предположението, че той също се интересува от вас. В такъв случай вие несъмнено ще излъчвате и силни мисловни колебания във всички посоки, като някои от тях ще засегнат в по-голяма или в по-малка степен обекта на вашите стремежи. Силата на въздействието ви върху него ще зависи от степента на вашето духовно преобладаване над него. При всички случаи импулсите върху него няма да са по-слаби, отколкото върху всяка друга позната ви личност, но посланието ви към лицето, за което е предназначено, ще получи много по-голяма сила, ако настроите духовния си телеграф така, че мисловните колебания да са насочени именно към него.
Упражненията за съсредоточаване на мисълта ще ви помогнат да постигнете най-добри резултати. Разбира се, вие бихте могли да постигнете известни резултати и без тези упражнения, но с тях те ще се умножат десеторно. А сега да насочим вниманието си към упражненията - съсредоточете се и ще сте в състояние да ги изпълните. Представете си, че в близките дни ви предстоят преговори с някое от лицата,
което бихте желали да заинтересовате за участие в изпълнение на плановете си. Възможно е да не го познавате изобщо, между вас да няма установени отношения. Същевременно вие сте убедени, че ще можете да окажете върху него въздействие, но бихте искали по възможност да влезете в мисловен контакт преди предстоящата среща. Това би повишило значително шансовете ви за успех - ако сте влезли в мисловен контакт със съответния мъж или жена, вие печелите съществено преимущество, тъй като вече ще сте привлекли техния интерес. Най-добрият начин за установяване на такъв контакт е телепатичното волево искане. Уединете се спокойно някъде, където бихте могли да легнете или спокойно да се отпуснете на някой стол. Разположете се удобно и дайте възможност на тялото си да се отпусне до такава степен, че да не го чувствате и да забравите напълно за него. Успокойте се и приведете ума си в пасивно състояние, като се стараете да не мислите за нищо и да отхвърлите всички смущаващи или вълнуващи ви мисли. В такова състояние ще изпаднете най-лесно с помощта на съсредоточаването на мисълта.
След като изпълните тези условия, мислете напрегнато, но в същото време спокойно за човека, с когото искате да установите контакт. Не бива да се мръщите или да стискате юмруци, а да потънете в дълбок размисъл; да запазите пасивното си и отпуснато състояние; мисловното ви напрежение да се съпътства със спокойствие и увереност. Ще изпаднете по-лесно в това състояние, ако затворите очи и се опитате мислено да възпроизведете образа на лицето, с което искате да установите контакт. Ако не сте го виждали никога, мисловно създайте в съзнанието си фигура със смътни очертания. След няколко опита ще се убедите, че възприемате умственото му изображение все по-реално, което ви дава възможността и за мисловен контакт. Щом постигнете това състояние, си помислете, че му внушавате желанията си, и си представете, че ги изпълнява. Цялото ви въображение следва да е изпълнено от съответната личност - нейният образ и мисълта за нейната дейност, предизвикана от вашето желание, са основната връзка между вас. Така изпращате определени мисловни вълни, те се разпространяват кръгообразно във всички посоки, но на дадено лице оказват много по-силно въздействие, отколкото на другите, поради непосредствения ви контакт с него.
Можете да постигнете по-добри резултати, ако си представите, че гледате през дълга тръба с диаметър един фут, намирате се в единия й край, а в другия е обектът на вашето внушение. Това състояние се постига с помощта на съсредоточаването и показва, че сте се освободили от всякакво външно въздействие и сте обезпечили надежден път за контакт. То следва да се съпътства от безусловната ви увереност, че оказвате силно въздействие върху човека от другия край на тръбата. Изключение са случаите, когато партньорът ви владее законите на духовното превъзходство, чувства отправените към него колебания и възприема активно, „положително" духовно състояние. Постигнатите от вас резултати ще бъдат толкова по-добри, колкото по-пасивен е човекът от другия край на тръбата. Практикувайки, вие ще получавате по-ясно впечатление за хората срещу вас и за въздействието, което им оказвате.
Някои са в състояние да създадат мислено образа на тръбата още първия път, на други това се удава след няколко опита. Основното е да изпаднете в описаното вече спокойно и отпуснато състояние. Отначало ще видите вашия край на тръбата едва загатнато, като сянка, която ще става все по-ясна и постепенно ще приеме формата на пръстен. През него тръбата ще става все по-дълга, докато накрая погледът ви ще е в състояние да стигне до другия й край. Колкото повече практикувате, толкова по-лесно ще можете да създадете образа на тръбата по всяко време.
Тук искам да подчертая, че само ако се научите да създавате у себе си положително духовно състояние, ще постигнете наистина добри резултати и ще можете да се предпазите от външно въздействие. Когато почувствате признаци на такова влияние, мислено произнесете: „Аз съм", и ще почувствате психическа сила да го отразите. Ако напълно вникнете в собственото си „Аз", ще се обкръжите с потоци от мисловни вълни, които ще се превърнат във ваша духовна защита. А докато го овладеете, подкрепете вашето „Аз" с „Аз съм", съпровождайки го с мислената представа за реалното си съществуване. Духовният образ на собственото ви „Аз" ще отстрани външните колебания и ще създаде около вас умерена среда, чийто ток ще ви предпази от волевите искания на другите, докато те не преустановят действието си. Винаги когато изпитате желание да се уедини-те и да се отдадете спокойно на мислите си, просто седнете, отхвърлете всякакви колебания и скоро сами ще се удивите от ясната си и целенасочена мисъл. Вече видяхме, че както вашите, така и мисловните колебания на другите се разпространяват кръгообразно и ви оказват въздействие дори тогава, когато не са насочени към вас. Природата ви е дарила със силата инстинктивно да се съпротивлявате, но независимо от това вие се влияете от мисловните вълни на другите. Често мнението, което считате за свое, е просто повторение на мнението на обкръжаващите ви. Неслучайно смяната на местожителството влече след себе си промяна на възгледите за етика, политика и дори религия, което се обуславя от общото впечатление на индивида за околната среда, съпроводено от комбинираното въздействие на мисловните вълни на новите му съседи. Ако се замислите над това, ще откриете много примери от собствения си опит, който го потвърждава.
Вълните от народни чувства шестват по цялата страна и оказват влияние върху всеки. Те изчезват така внезапно, както и са се появили. Мирното шествие винаги може да се превърне в дива, вилнееща тълпа - това е напълно естествено. Възгледите и мненията на всеки от нас зависят в по-голяма или в по-малка степен от мисловните вълни, които достигат до нас. Бързо ще се убедите колко ценно е знанието, с помощта на което ще можете винаги по собствено желание да отстранявате външните влияния - то ще ви даде възможност да се ръководите единствено от собствените си наклонности, съждения и разум. Има моменти, в които трезвото мислене играе съществена роля в живота на всеки човек. Могъщи сили ще ви принуждават да предприемете определени действия, а вие ще проявявате нерешителност. Вашият избор ще зависи от мислите ви - ако обградите със защитна стена собствения си мисловен „замък", ще сте в пълна безопасност и ще имате възможност да определите сами бъдещите си действия. Именно тогава ще можете да приемете най-добри решения и именно с тази цел трябва да овладеете изкуството, което ви предлагам.
Но нека се върнем към причините, които ще ви позволят да предприемете настъпателни действия. Да предположим, че сте изпълнили всички указания за установяване на непосредствен мисловен контакт с партньора си посредством телепатичното волево искане. Когато се срещнете с него, ще откриете, че интересът му към вас е нараснал значително - той ще се държи така, все едно че се познавате от дълги години, и двамата ще се чувствате като у дома си. Не искам да кажа, че той непременно ще направи това, което поискате от него, тъй като още няма да сте постигнали такова съвършенство. Но той ще прояви по-голяма склонност да споделя вашите планове и това ще ви помогне да придвижите редица въпроси от личен интерес. И колкото повече повтаряте упражненията за телепатично внушение, толкова повече той ще се поддава на него. Възможни са и временни неудачи, но това не бива да ви отчайва - успехът ще дойде по-бързо, отколкото го очаквате.
На всички срещи запазете достойнството си, увереното си държане и не забравяйте да се възползвате от силата на погледа си. Погледът ви ще възстанови предишния телепатичен контакт и ще насочи действията на партньора ви в желаната от вас насока. Трябва умело да използвате и обстоятелствата, като прилагате уменията си в различни условия. Приведеният пример е само образец, но принципите, върху които е изграден, са валидни за всички други случаи, в които се стремите да окажете въздействие до срещата си с някого. Естествено вие сте този, който ще внася съответните изменения при прилагането им в различни условия.
Читателите, които се посветят на изучаването на моите лекции, ще открият в тях много неща, които няма да направят впечатление на онези, които четат между редовете. Ако възприемете непредубеден и задълбочен подход, вие ще откриете нови и нови истини при всяко препрочитане на тази книга. Ще откриете в нея нови идеи във всяка лекция. А незаинтересованият читател, преглеждайки я набързо, няма да вникне в същността й, в тайните на учението и ще приеме упражненията като напълно естествени. Но както е известно, всеки намира това, което търси. Един иска да открие залежи от въглища, друг - скритите в земята елмази, макар въглищата и елмазите да имат сходен химически състав.
В заключение бих искал да кажа, че макар силата на духа да е удивителна, силата на мисълта превъзхожда всичко, за което ви говорих досега. В следващата лекция ще изясня същността на това явление.
ПРИТЕГАТЕЛНАТА СИЛА НА МИСЪЛТА
Великият привърженик на философията на силата на разума Прентес Мклфорд я обобщава по следния начин: „Мислите са вещи." В тези думи се крие велика истина, която ако се осъзнае от хората, би могла да преобърне света. Мисълта не е динамична сила, а реална вещ като всеки материален предмет. Тя представлява фина форма на материята и груба форма на духа. В природата съществува само една субстанция, проявяваща се в различни форми -от материалните до най-фините форми на духа, и това е мисълта.
Когато мислим, ние разпространяваме кръгообразно вибрации от най-фина ефирна субстанция, която е толкова реална, колкото са тънкото облаче от пара, течният газ или твърдото тяло. Не можем да видим мисълта, както не можем да видим тънката струя пара или газ. Не можем да я помиришем и да определим вкуса й, както не можем да определим вкуса и мириса на чистия въздух. Но ние можем да изпитваме влиянието на мисълта. А тя има много по-голямо въздействие, отколкото привличането на 100 фунта стомана от силен магнит, който не оказва никакво въздействие върху нас. Неговите магнитни колебания могат да проникнат през нас и да подействат на стоманата, без дори да почувстваме това. На същия принцип се разпространяват, макар и с по-малка интензивност, светлината и топлината. Не ни са нужни всичките пет чувства, за да се убедим в съществуването на тази материална субстанция или сила. Забележителният учен проф. Елисей Грей отбелязва следното в съчинението си „Чудеса на природата":
„Съществуването в мислите ни на звукови вълни, които не може да възприеме нито едно човешко ухо, както и на цветни светлинни вълни, които не може да види нито едно човешко око, ни дава обширно поле за размисъл. А едно огромно нямо пространство от 40 000 до 400 000 000 000 000 колебания в секунда и безкрайните редове над 700 000 000 000 000 колебания в секунда, излъчвани, когато в света на движенията настъпи мрак, създават необятен простор за научни изследвания."
В произведението си „Накратко за науката" М.М. Уилямс пише: „Не познавам градация между много бързите колебания, които възприемаме със слуха си, и много бавните, които предизвикват у нас чувство за топлина. Между тях има огромен промеждутък, който може да включи в себе си друг свят от движения, намиращ се между нашия свят от звуци и нашия свят от светлина и топлина. Ето защо няма разумни основания да считаме, че материята е неспособна за преходна дейност и че тази дейност не се поддава на възприятие, след като разполагаме с необходимите за това органи." Цитирам тези автори не за да докажа съществуването на мисловните колебания, а за да ви дам храна за размисъл. Характерът на излъчваните от нас импулси се обуславя от същността на самата мисъл. Ако мислите ни имаха цвят (а някои смятат, че имат), щяхме да видим как боязливите ни, лоши мисли надвисват като тежки, тъмни облаци над земята. Щастливите и уверени мисли „Аз мога и искам " щяха да се превърнат в красиви перести облаци, носещи се стремително и сливащи с други подобни на тях въздушни вълни. Те щяха да блестят високо над плътните, душни, отвратителни изпарения, образувани от боязливите и завистливи мисли, свеждащи се до „Аз не мога ".
Излъчваните от нас вълни винаги запазват връзката си с нас и оказват влияние както върху нас самите, така и върху другите. Ако вие излъчвате лоши мисли, ставате обект на тяхното действие и единствената ви надежда да ги неутрализирате и обезвредите е да разпространите нови силни мисловни вълни, утвърждаващи „Аз съм". Странните поговорки „Бездна бездна привлича" или „Равнина равнина привлича" важат и за привличането на мисловните вълни. В това се изразява „адуктивното" свойство на мисълта - дума от латински произход, означаваща привличащ, притеглящ. Именно това свойство лежи в основата на редица психически феномени.
Боязливите и неприятни мисли привличат към себе си подобни мисли и се сливат с тях, в резултат на което вие страдате не само от въздействието на своите, но и на чуждите мисли, т.е. положението ви значително се влошава. И колкото повече мислите по този начин, толкова повече положението ви ще се влошава. Но ако мислите ви са добри, весели и щастливи, ще притегляте подобни мисли към себе си и вследствие на тяхното взаимодействие ще се чувствате още по-весели, радостни и щастливи. Това е абсолютна истина, но не я приемайте, преди да се убедите в нея. Изпитайте я върху себе си. Неуверените, подлагащи на съмнение крайния резултат мисли оказват много по-слабо въздействие, отколкото уверените и очакващи положителен резултат помисли.
Ако не намерите у себе си смелост, увереност и решителност да се освободите от мисълта „Аз знам, че не мога", ще привлечете към себе си други мрачни мисли от същия род и тогава ще видите, че действително не можете. Нещо повече, такова мнение за вас ще имат и околните.
Необходимо е да поддържате у себе си и да излъчвате уверената и лишена от страх мисловна вълна „Аз мога и искам ", която ще привлече мисловните вълни на всички онези, които са убедени в същото. Техните вълни ще окажат върху вас положително въздействие, ще укрепят силите ви и ще ви помогнат да осъществите стремежите си. Ако разпространявате ревниви и завистливи мисли, те, връщайки се при вас, ще привлекат подобни мисли и вие ще страдате дотогава, докато не се освободите от тях. По този начин вълните на ненавист се връщат с увеличена сила при вас. Старата поговорка „Проклятията като пилетата се приютяват вкъщи" е много по-близо до истината, отколкото предполагате. Злобните мисли предизвикват раздразнение у другия и той ви изпраща обратно същите мисловни вълни; по пътя им към тях се присъединяват други злобни вълни и така ефектът им многократно нараства. Известна ей народната поговорка: „Човек винаги намира това, което търси". Иначе не може и да бъде, тъй като той привлича само такива вълни, каквито сам излъчва, и вижда света в онази светлина, която пропускат „духовните му очила".
И така, добрите мисли привличат добри, а лошите -лоши мисли. Ако изпитвате ненавист към някого и му изпращате мисли на ненавист, ще получите обратно ненавист, като пред вас ще се изправи като стена един ненавистен свят. В света на мислите вие получавате с висока лихва това, което влагате. Ако излъчвате добри мисли, при вас ще се върнат много повече добри мисли и вие ще се чувствате добре в обществото на доброжелателни и приятелски настроени към вас хора. А от това само ще спечелите. За вас самите е по-добре да имате добри мисли. Ако се опитате да мислите по такъв начин поне един месец, скоро ще почувствате голяма промяна в самите себе си; ще се отвратите от предишните си низши, недостойни и глупави мисли и в никакъв случай няма да искате да се върнете към тях. Дори преди да е изминал и месец, ще почувствате полезния ефект на връщащите се мисловни вълни и животът ви напълно ще се промени. Опитайте. Опитайте още сега и никога няма да съжалявате за това.
Има две най-лоши мисли, които трябва да унищожите веднага, за да успеете в живота. Това са ненавистта и страхът. От отровата им се раждат чудовища. Това, което наричаме печал, е по-голямото дете на страха и много прилича на баща си. Завистта, недоброжелателността и злобата са едни от многобройните прояви на ненавистта. Унищожете корена и скоро израстъците около него ще умрат.
А сега нека да видим как притегателната сила на мисълта може да ни помогне да постигнем успех в живота.
Може би ще ви се стори невероятно, но всички хора, които са успели в живота, са успели благодарение на могъщите си и концентрирани мисловни вълни. Те са подчинили разума си на определена цел и са се възползвали от волята на собственото си „Аз съм", за да дадат на мислите си определена насока. Такава настройка на мислите укрепва силата на характера им, благодарение на което те се насочват направо към набелязаната цел. Други са си поставяли същата цел, но не са я постигали, тъй като не са дали съответна насока на мислите си и така са загубили смелостта си, станали са нерешителни и са попаднали под властта на изкушения и ласкателства.
За постигане на поставената цел е абсолютно необходимо: първо, непреодолимо желание (а не просто прищявка); второ, пълна увереност в способностите ви да изпълните желанието си (а не плахо предположение); трето, твърдо решение да постигнете дадената, цел (а не само намерение да се опитате).
Посочените качества на мисълта ще ви гарантират успех, ако стриктно се придържате към тях. Те ще формират у вас характер и способност да се постигне целта, тъй като „мислите се изразяват в действия"; ще ви дадат нужните сили да влияете върху другите; ще приведат в действие онези мисловни вълни, които ще привлекат на помощ мислещите като вас.
Ако мислите: „Аз не мога", това ще предизвика колебания, които ще убедят другите, че не можете; те няма да са от полза и няма да съдействат да постигнете целта си. Чувството за самосъхранение заставя другите да се отнасят с недоверие и да избягват такива хора. Никой не чувства влечение към някой, който мисли: „Аз не мога" - такава форма на мислене по-скоро отблъсква, отколкото привлича.
Ако мислите: „Аз мога и искам", мисловните ви колебания ще предизвикат възбуждащо въздействие - всички ще почувстват влечение към вас и всичко ще стане по ваше желание. Силните хора ще изпитват към вас симпатии и с удоволствие ще се съгласят да работят за вас; слабите, съзнаващи силата ви и нуждаещи се от нея, ще почувстват влечение към вас и несъзнателно ще се подчиняват на вашето влияние. Така действат притегателните свойства на мисълта. Опитайте да ги изпитате сами.
Всъщност възможностите на притегателната сила на мисълта са много по-големи. Тя може да привлече към вас хора, които имат същите интереси. Те ще изпитат влечение към вас, както и вие към тях, като си помагате взаимно във ваш общ интерес. Навярно ви се е случвало да изпитвате влечение към някого и да му оказвате помощ, преди той да ви отговори със същото. Защо? Защо с желание покровителствате едни и недоверчиво се отнасяте към други, които не са по-лоши от тях? Поради силата на мисловните колебания. В това се състои тайната. Едно и също качество на мисълта се демонстрира и в двата случая, но вас ви привличат онези, чиито колебания са равни по сила на вашите - те могат да ви окажат услуга и да ви помогнат. При това собствената ви воля ще ви принадлежи изцяло, ако овладеете законите на духовното превъзходство.
Не забравяйте: неустойчивата, губеща се в съмнения вяра ще ви донесе половинчати резултати, а твърдата и непоколебима вяра, че можете да се разпореждате с волята си - граничещи с чудеса успехи. Постарайте се да развиете у себе си такава вяра и я съчетайте с волевото искане за това, което ви е нужно: това ще ви осигури успех. „Поискайте и ще получите, почукайте на вратата и тя ще се отвори". Но винаги съчетавайте исканията си с твърда вяра и очакване на успех.
Елена Уилман пише: „Който знае цената на своето „Аз", може спокойно да изчака - безумната съдба ще изпълни безусловно неговите желания."
Думите „спокойно да изчака" се отнасят към състоянието на духа и изразяват спокойно, уверено очакване на неизбежното. Те не означават, че можете да скръстите ръце и да не правите нищо - ако го направите, ще жертвате желанието си и решението си да го изпълните. „Мислите намират израз в действия"; колкото по-настойчива е мисълта, толкова по-силно е действието. Прав е Гарфийлд, като казва: „Не следва да чакате, докато нещата получат благоприятен за вас изход, а трябва сами да допринесете за него." При това през цялото време не бива да ви напуска увереността, че резултатът зависи от вашето волево искане. Не съм в състояние да ви поднеса наготово този начин на мислене и действие, а само да ви запозная със законите, които са му присъщи. Само чрез упражнения ще можете да го овладеете, поради което бих искал всеки читател да пристъпи към практическо овладяване на новия начин на мислене. Вероятно отначало
ще изпитате недоверие към думите ми, но щом пристъпите към опити със собствената си психика, ще се убедите в тяхната истинност и бързо ще постигнете успех.
Всичко, към което уверено и неотклонно се стремите, ще ви принадлежи. Необходимо е само да опитате, за да успеете.
събота, 26 юни 2010 г.
Психология на общуването
Психолозите често се сблъскват със ситуации, в които човек забравя, че общуването е изкуство. Умението ни да осъществяваме контакти предопределя и успеха ни в много сфери на живота. Последните изследвания показват, че когато слушаме събеседника си, но не откриваме потвърждение на неговите думи в погледа или жестовете му, ние преставаме да му се доверяваме, ставаме подозрителни и се опитваме да намерим подтекст. Установено е, че вътрешната потиснатост и стеснителност понякога изглеждат дори като външна бдителност и агресия. Много често, поради неумението си да разкрие на събеседника своите намерения, човек се оказва погрешно разбран. Успешният контакт е невъзможен, ако във вас не работи функцията за "обратна връзка" - способността да улавяме какво очаква събеседникът ни от общуването с нас. Печели този, който проявява гъвкавост, способност да превключва на друг тип поведение. Не трябва да се забравя, че всеки контакт изисква умения за внимателно изслушване и проявяване на търпение. Често, ръководейки се само от личния си опит, се опитваме да създадем контакт с човек, забравяйки, че той има своя ценностна система. Когато получи от нас някаква информация, събеседникът ни задължително я анализира, сравнява я с това, което вече му е известно, и в края на краищата я тълкува така, както тя най-удобно би се вписала в системата на собствените му убеждения. За да може и друг човек да ни чуе и разбере, е необходимо да се научим да говорим с него на еднакъв език - общуването винаги се извършва на две нива: вербално (речево) и невербално (чрез езика на тялото).
Трябва да бъдат намерени подходящи начини да привлечем вниманието на партньора. Например, можем да използваме думи или изрази, които влизат в неговата речева система. По отношение на жестовете също можем да подражаваме на неговата поза, на движението на ръцете, на главата. Партньорът винаги възприема по-добре тембър на гласа, темп на речта и интонация, близки до неговите. Но задължително трябва да се знае, че всеки човек притежава "водещ" канал за възприемане на информацията. Някои хора по-добре възприемат аргументите с помощта на визуални изрази (да видим, ясно, очевидно), други - с помощта на слухови, а трети - с т.нар. кинестетични изрази, насочени към усещанията и осезаемостта. Този подход ще остане незабелязан от вашия събеседник, но ще му помогне да се отпусне и да се почувства удобно, а вие ще преодолеете съществуващите в общуването бариери и ще почувствате удовлетворение.
Съществуват много и различни правила в самия процес на общуване. Те най-общо зависят от това дали комуникацията е:
o Междуличностна или групова,
o Формална (делова) или неформална,
o Частна или публична,
o Синхронна или асинхронна,
o Се провежда на роден или чужд език.
Правилата за поведение са общоприети, макар че различните общности могат да въвеждат свои допълнителни изисквания. Ако се води писмена комуникация, трябва да се вземе под внимание факта, че не може да проявяваме емоция, интонация както при едно живо общуване, така са ограничени нашите възможности. Когато се опитваме да постигнем споразумение в такъв случай, необходимо е да се спазват някой съвети:
1) Подписвайте и датирайте всяко съобщение, което изпращате.
2) Винаги обяснявайте на другите за какво точно говорите, особено при отговор.
3) Не отминавайте нито един въпрос.
4) Ако друг не е съгласен с вашата редакция, подкрепете с убедителни аргументи това защо смятате, че мнението ви е правилно.
5) Приемете дадена точка, когато не можете да предложите аргументи срещу нея. Когато вашето съгласие се основава на интунация или вкус, посочете това.
6) Работете за намиране на рeшение.
7) Когато спорите с друг редактор, не казвайте: „това очевидно не е...” Не забравяте, че може да има алтернативни обяснения.
8) Изказвайте похвали, когато са заслужени. Всеки обича да се чувства оценен, особено в среда, където често се налага да се правят компромиси.
9) Не забравяйте възможността за извинение, в случай че дразните някого.
Тези правила мoгат да се спазват и при устна комуникация със същия успех.
Ефективно общуване
Процесът на общуване може да се оцени с няколко критерия. Като първи критерий може да се яви ефективността на общуването. Друг критерий е задоволяването на потребността от изразяване на чувствата. Има голямо значение дали начинът на общуване се използва за да се оказва помощ или да се разрешат проблеми или конфликти. Мярка за ефективността на общуването е степента на съответствие между това, което единия от партньорите иска да съобщи и това което другия е разбрал. Това означава че ефективното общуване е това при което има минимален брой деформации. Такъв тип общуване води до засилване на взаимното разбирателство между партньорите. За да се достигне до такъв начин на общуване трябва да се знае какво мисли и какво иска да ни предаде партньора срещу нас. При всекидневните контакти обаче, хората не само погрешно разчитат съдържанието на съобщенията, но и приписват на авторите им намерения, каквито те не са имали. Причините за смущенията и деформациите в общуването са твърде сложни. Може да се разгледат три главни проблема от гледна точка на подателя на информацията: 1) Mного често не съобщаваме, това което в действителност мислим и желаем. Типично ни е предаването на мисли по непълен, деформиран и многозначен начин. Така подателят на информацията си осигурява възможността за дезангажиране от изразеното мнение, в случай че то му създаде затруднение. 2) Eдновременно предаване на противоположни и противоречиви съобщения. Много често има несъответствия между, това което се чувства и това което се мисли и това което се съобщава; 3) Xората често говорят по-скоро това, което смятат, че трябва да кажат, а не това което в действителност биха желали да съобщят на другите. Тези начини за деформация на съобщенията са различни от целенасоченото манипулиране на получателя. Ситуации, при които някой се опитва да предизвиква чувство на страх, вина и т.н. също се срещат много често във всекидневния живот, и представляват съществен източник за деформацията на общуването. Голямо значение за деформация процеса на общуване е начинът, по който получателят възприема информацията: много често хората са заети с нещо друго и не слушат това, за което им се говори; друг път, някой толкова силно е заинтересуван от това, което сам иска да каже, че слуша събеседника си, за да намери възможно най-бързо подходящ момент да вземе думата. В много случаи хората са твърде сигурни в своите предположения, затова което другите имат да им кажат, че несъзнателно деформират получените съобщения, така че съдържанието им да съответства на предвижданията. Tвърде често хората слушат другите преди всичко, за да ги оценят. Това се нарича оценяваща нагласа у слушателя. Тя води до маскиране на автора на съобщението.
Много често съществуват ситуации, при които получателят на информацията слуша и разбира думите, но не разбира значението им и намерението на техния подател – характерно e за непрякото съобщаване на информация.
Основен източник на смущения в общуването е отсъствието на доверие между партньорите. Въз основа на посоченото по-горе важно значение придобива въпросът: “може ли да се направи нещо за подобряване на това състояние?”
От гледна точка на подателят:
Oсигуряване на достоверност на подадената информация;
Изпращане на разбираеми съобщения;
Осигуряване на обратна информация, относно разчитането на съобщенията.
1.Най-важният от тези три фактора е достоверността на подателя на информацията. От него зависи степента на доверие у получателя. Подателя на информация е достоверен тогава, когато получателят го признава и оценява като човек познаващ областта, за която се отнася съобщението, и когато оценява положително неговите намерения, т.е. когато смята, че подателят на информацията иска по този начин да му помогне. Това значава, че определени качества на поведението на подателя на информацията могат да доведат до повишаване на достоверността му в очите на получателя, а и от там да повишат и общото равнище на доверие. Тези качества могат да бъдат: откритостта на намеренията на подателя на информацията; солидността на подателя като източник на информацията; проявяването на топлота и доброжелателност; динамиката на подателя на информацията. Достоверността на подателя на информацията не е някакъв обективен факт както се вижда по-горе, а представлява субективна нагласа на получателя, изразяваща се в отовността за доверие, в това което се съобщава.
2. Благоприятно влияние върху ефективността на общуването оказва и подаването на разбираеми за получателя на информацията съобщения. Ако някой иска да бъде добре разбран може повтори, това което току що е казал или например да го разнообрази с жест. Друг начин за повишаване на разбираемостта на предаваните съобщения е поемането на отговорност, за това което съобщаваме на другите. Широко разпространено е предаването на привидна обективност на лични мнения и оценки. Използват се зказвания като: “нещо е така, друго е иначе”, които не допускат друга оценка, вместо да се каже “струва ми се, че…”, “предполагам, че …” и т.н. Както казва полския физик Леополд Ифелд в книгата си “Скици от миналото”: “В нашите усилия да разберем действителността ние, като че ли се намираме в положението на човек, който се опитва да разбере механизма на действие на часовник поставен в плик. Той вижда циферблата на часовника, забелязва движещите се стрелки, даже чува неговото цъкане, но не може да отвори плика. Ако е находчив може да си изгради образ на механизма, отговарящ на всички негови наблюдения, но той никога няма да бъде сигурен дали неговия образ е единствения, който би могъл да обясни наблюденията му”. Истината не е привилегия, нито пък черта на източника на информацията. Най-добрият начин да се намери истината не е обективната форма съобщение, а нагласата за проверяване съответните съждения и сравняването им с други мнения.
3. Третият важен фактор, който може да окаже благоприятно влияние за подобряване на степента на общуването е използвано на обратна нформация. Ако някой току-що се осведомява за това как се разбира казаното от него той има по-големи шансове да подобри общуването с партньора си. Много често обаче хората въобще не се интересуват от обратната информация. Съществуват случаи, в които на обратната информация не се обръща внимание или получателя на информацията съзнателно се въздържа от такава. Двустранно предаване на обратна информация помага на междуличностните контакти, макар че тогава когато всичко върви добре хората не придават голямо значение на този въпрос.
4. Изразяване на чувствата. Във всекидневните междуличностни контакти съществува непрекъснат поток от информация за емоционалното състояние на партньорите. Този канал, макар и скрит понякога, е важен и малко познат елемент на целия процес на общуването. Всяко действие на човека се намира в някаква връзка с неговите вътрешни състояния, но това значи, че винаги човек действа съгласно емоциите си. Така когато човек е гневен много често си придава само видимо спокойствие. Начинът за изразяване на собствените вътрешни състояния зависи не само на това, което се преживява, но и от изразните средства, с които човек разполага. В книгата на Йежи Мелибруда се обръща внимание на разрушителните последствия от оценяващото отношение към собствените чувства и чувствата към другите, и пренасянето на контрола над външното изразяване на чувствата върху вътрешния процес на преживяването им. Авторът смята, че опитите за манипулиране на собствените и чужди чувства представляват ирационална пречка в живота на човека и в съвместното съжителстване. Погрешно е да се мисли, че чувствата могат да бъдат “болни”, “патологични”, “ненормални” и т.н. Дълбочината на автентичността на контактите между хората в приятелските и колегиалните отношения или в любовта зависят в значителна степен от това, дали те ще съумеят да изразят цялостно чувствата, които преживяват. Става въпрос не само за доброжелателните чувства, но също и за скръбта, гнева, завистта и т.н. В действителност хората често имат трудности не само при изразяване на неприятни чувства, но и на приятните. Причина за това могат да бъдат различни условности като например “не е прилично да се радвам прекалено”, “не трябва да проявявам нежност от страх че ще ми се присмеят” и т.н.
Съществуват форми на изразяване които оказват отрицателно влияние върху състоянието на контактите с хората и се превръщат в постоянен източник на собствени и чужди чувства. Още през първия период от живота си, детето се учи да разчита емоционалното състояние на майка си. По този начин у човека се формира не само потребност от емоционално изразяване, но и готовност за възприемане на чуждите чувства. Следователно невербалното общуване, което изразява, вътрешните емоционални състояния, се появява по-рано в живота на човека, отколкото мисленето и общуването с думи. Възрастния човек обаче, постепенно загубва тази чувствителност спрямо сигналите за чувствата на другите. Тя обаче, не изчезва напълно. Понякога, готовността за откриване на емоционални сигнали се превръща в твърдо очакване. Начините за изразяване на емоционално съдържание представляват един от основните фактори за подобряване на общуването. Три са важните източници на трудности, при изразяване на чувствата:
1) Тенденция към отричане на собствените и чужди чувства.
2) Нежеланието за непосредствено общуване на тема взаимно изпитваните в момента чувства.
3) Ограниченото осъзнаване и непризнаването на собствените чувства.
Тенденция към отричане на собствените и чужди чувства, които са неудобни е често явление във всекидневния живот. Често, изразяването на емоции, предизвиква реакции, като: “не се вълнувай”, “не се измъчвай” и т.н. Най- честият резултат от подобен призив чувствата да изчезнат или да се променят е ограничаването или нарушаването на тяхното изразяване. Това често води до пренасяне на тези чувства към други ситуации. Следващият източник на проблеми при изразяването на емоциите е нежеланието за непосредствено общуване относно съпреживяните чувства. Откритото разговаряне за собствените чувства предизвиква безпокойство, поради това, че партньорът със своята реакция може да ни нарани. А друга причина е опасението от загуба на контрол, на контактите след разкриване на чувствата. Недостатъчното осъзнаване на собствените чувства, също предизвиква проблеми при разчитането на емоциите. Умението да се забелязват различни съдържания на собствения емоционален живот не се формира системно, а различните хора го владеят в различна степен. Ако някой не осъзнава добре чувствата си, той изпитва затруднения при изразяването им. Подтискането и скриването на чувствата ограничава способността за рационално поведение в контактите между хората. Подтискането на чувствата допринася за възникването на предубеждения по отношение на другите хора, деформира тяхната оценка и нарушава нашето поведение спрямо тях. Често се случва така, че човек напълно се отказва от контактите си с някого, защото му е ядосан, но прикривайки гнева си стига до убеждението, че никога вече няма да го обича. Подтискането и игнорирането на чувствата оказва деформиращо влияние върху наблюдаването и разбирането на света. Човек който се бори със своите чувства, често несъзнателно извършва селекция и отхвърля информацията, която поражда чувство на вътрешна заплаха в резултат на активизиране на подтиснати чувства.
Във всекидневният живот хората си служат с различни начини за изразяване на емоциите. Най-често се използват формите за косвена емоционална комуникация, които не благоприятстват яснотата и експресивността на съобщението. Формите за косвена емоционална комуникация са:
a) Задаване на фиктивни въпроси като “как смееш да ни отговаряш по този начин?”. Тези въпроси не се задават с цел получаване на отговор. Те изразяват възмущение, негодувание, раздразнение и представляват опит за манипулиране на събеседника. Такива въпроси целят да предизвикат определена реакция.
b) Даване на препоръки и формулиране на забрани. Това е много често срещана форма за косвено изразяване на чувства. Не във всички случаи, препоръките и са само експресивни. Например “Трябва веднага да ми се извиниш”. По този начин, лицето което разполага с някаква форма на власт над другите, се стреми да контролира това тяхно поведение, което може да предизвика у него чувства. За да постигнем желаните резултати при общуване би трябвало да се използва например “Не прави това защото това предизвиква у мен такива и такива чувства”.
c) Ругатни и проклятия. Изглежда тази форма на експресия доставя голямо задоволство на хората. По този начин те изливат натрупалите се в тях чувства на гняв и озлобление. Даже когато тази форма на изразяване носи на човека някакво временно облекчение, тя предизвиква повишаване на напрежението и допълнителни конфликти във взаимните контакти. Ругатните представляват начин за скриване на чувства от други хора и деформирането на тяхната същност, в собственото съзнание. Те са демонстрация на бруталност и сила, които в действителност липсват на автора им.
d) Упреци и претенции. Те много често се използват за да се изразяват косвено чувства на неудовлетвореност, раздразнение, скръб и т.н. “Обобщения” относно друго лице от типа на “никога не мислиш за това колко ми е тежко” служат за косвено задоволяване на потребността от изразяване на собствените чувства. Те имат пресилен характер и предизвикват реакция на протест от страна на партньора. Много често подобни упреци са остатъчни чувства, от непоказани в миналото емоции.
e) Ирония и злорадство. Обикновено непосредствената цел на подобни изказвания е предизвикване на чувство на срам и дискомфортност у адресата. Намерението да се предизвикат подобни реакции у другите обикновено се поражда от факта, че авторът им преживява някакви неприятни чувства. Иронията е не само да се засегне партньора в чувствително място, но съдържа и маскирана косвена информация за чувствата на иронизация. Иронията представлява рафинирана атака срещу другото лице. Самата ирония и злорадство често деформират изразяването на чувствата, защото в същото време представляват опит за защита от тяхното преживяване и проявяване. Понякога се случва хората да адресират ирония към самите себе си. Често това се прави за замаскиране на собствените чувства и опит за откъсване или изолиране от това, което човек действително чувства и преживява. Иронията не представлява форма за предаване на непосредствена информация и не помага за по-доброто на това, което става във вътрешния свят на другото лице, но се оказва полезна за други цели.
f) Похвалата и порицанието са косвен опит за изразяване на чувства. Похвалата или порицанието винаги съдържат някаква забележка или мнение за другото лице. Те представляват и форма за изразяване на чувствата макар и само косвена. От което следва че похвалите и порицанията съдържат в себе си предубеждения и преувеличения.
g) Приписване на фиктивни качества у другите - често когато човек изпитва. Определени чувства към друго лице е склонен да му придаде качества които то не притежава. Тези чувства често неназовани и неосъзнати и интересът се концентрира върху мнимите качества.
Съществуват и преки начини за предаване на чувствата. Те обаче не се прилагат много често. Има няколко начина за пряко изразяване на емоциите:
a) Назоваване на собствените чувства - съществуват много думи, които определят чувствата, но те рядко се използват. В културата на всекидневния живот обаче съществуват дълбоко вкоренени стереотипи, които затрудняват увеличаването на броя на тези преки определения за чувствата.
b) Използване на сравнения - общуването чрез тях изисква способност а се разтълкува съдържащата се информация за чувствата на този, който говори.
c) Определяне на състоянието на собствения организъм - състои се в посочването на промените в състоянието на организма и физическите усещания, които определят вида и съдържанието на собствените преживявания.
d) Посочване на действията, които се извършват под влияние на преживяните чувства. Изразяването на собствените чувства под формата на предизвестие на евентуални бъдещи действия може да стане източник на недоразумения, ако бъде приета дословно. Тази форма на съобщаване за състоянието на чувствата може да разшири сферата на взаимно разбирателство, ако партньорите съумеят да разграничат действителността от собствените чувства. Умението за общуване с хората може да бъде сравнено по-скоро с изкуството отколкото с техниката. Това означава, че е поощрявано търсенето на собствен стил на общуване, който да взема под внимание както собствената личност така и особеностите на другите.
Комуникативния процес, учител – ученици
Всеки изгажда определен модел на поведенчески реакции при различни социални сцени. Неговата ефективност и влиянието, което ще окаже върху поведението се определят и от уменията му и заучените модели в публичното поведение.
При разкриване на публичната си личност всеки се стреми да покаже чертите, които го правят адаптивен за ситуацията, тогава правилното изграждане на поведенческа стратегия, доброто познаване на реакциите на другите води до добро себепредставяне, себеутвърждаване и налагане във деловото общуване. От доброто представяне на собственото “Аз” до голяма степен зависи получаването на популярност, значимостта в обществото и степента на въздействие върху околните. Особено валидна е тази максима в отношения, който се съпътсват от наличия на авторитет. Тази роля е особенно важна, когато става въпрос за преподавателска дейност и предполага различен модел на поведение. Тук утвърждаването на лидерски позиции съобразени и с авторитета на преподавателя дава възможност, за преодоляване на типичната закостенелост на отношенията, преодолява защитните механизми и дава възможност за по-пълно въздействие. Самата същност на преподаването изисква тези умения да бъдат на нужната висота.
Самочуствието от извършваната дейност също води до по-високи резултати в професионалната подготовка и реализация. Личностната ангажираност, която е едно от условията за висока професионална продуктивност, може да предизвика в редица случаи неблагоприятни психологически последствия, когато се съпътства с продължителни фрустриращи влияния, причинени от рисковите фактори в педагогическата дейност. С най-тежки последици е т.н синдром на изгарянето /burnout/. Той се изразява в неспособността на индивида да извършва качествено работата си в резултат на продължителен стрес свързан с нейното упражняване. Това е краина фаза на невъзможноста за справяне с професионалният стрес. Ето някой други, по-често срещтани емоционални явления в тази насока:
Емоционално изхабяване – изразено в чувство на умора, настъпващо при изчерпването на емоционалната енергия.
Деперсонализация – развитие на негативни и пренебрежителни нагласи към другите хора.
Снижаване на личностаната реализация – намаляване на компетентността и неудоволетвореността от собствените постижения.
Това представлява опасност, поради това, че именно хората упражняващи професии с положителна нагласа към личността се превръщат в хора с грубо и цинично отношение към хората. Това е обаче цената, която се плаща за професионализирането на хората.
Важно значение за преодоляване на този процес е доброто познаване на емоциите като сложно психично явление, което е познато със свойте три основни комппонента: възбуда, изява, преживяване. Възбудата представлява серия от физиологични промени, настъпващи в човешкия организъм при появата на някаква емоция. Изявата се отннася до съответните поведенчески актове, които се предизвикват от съответната емоция. Преживяването е субективно усещане, което придружава емоцията, възприемането, изпитването на емоционалното състояние. Трите компонента са тясно свързани и взаимозависими. Вторият компонент - изявата, представлява обособен интерес, тъй като е лесен за наблюдение. Той се разделя на две големи групи: вербален и невербален. Вербалният канал т.е. словестния се подава лесно на контрол и лесно може да заблуди получаващият информацията.
Знанията, уменията и навиците не се предават от учителя на ученика, а се формират и са резултат от отразително-преобразуващата и регулаторна дейност на психиката на ученика. Освен това учителят в процеса на обучение не извършва само преподаване, а и много други дейности. При обучението в немалка степен има значение известната формула в психологията, че освен това което се говори има значение и кои говори.
Трябва да бъдат намерени подходящи начини да привлечем вниманието на партньора. Например, можем да използваме думи или изрази, които влизат в неговата речева система. По отношение на жестовете също можем да подражаваме на неговата поза, на движението на ръцете, на главата. Партньорът винаги възприема по-добре тембър на гласа, темп на речта и интонация, близки до неговите. Но задължително трябва да се знае, че всеки човек притежава "водещ" канал за възприемане на информацията. Някои хора по-добре възприемат аргументите с помощта на визуални изрази (да видим, ясно, очевидно), други - с помощта на слухови, а трети - с т.нар. кинестетични изрази, насочени към усещанията и осезаемостта. Този подход ще остане незабелязан от вашия събеседник, но ще му помогне да се отпусне и да се почувства удобно, а вие ще преодолеете съществуващите в общуването бариери и ще почувствате удовлетворение.
Съществуват много и различни правила в самия процес на общуване. Те най-общо зависят от това дали комуникацията е:
o Междуличностна или групова,
o Формална (делова) или неформална,
o Частна или публична,
o Синхронна или асинхронна,
o Се провежда на роден или чужд език.
Правилата за поведение са общоприети, макар че различните общности могат да въвеждат свои допълнителни изисквания. Ако се води писмена комуникация, трябва да се вземе под внимание факта, че не може да проявяваме емоция, интонация както при едно живо общуване, така са ограничени нашите възможности. Когато се опитваме да постигнем споразумение в такъв случай, необходимо е да се спазват някой съвети:
1) Подписвайте и датирайте всяко съобщение, което изпращате.
2) Винаги обяснявайте на другите за какво точно говорите, особено при отговор.
3) Не отминавайте нито един въпрос.
4) Ако друг не е съгласен с вашата редакция, подкрепете с убедителни аргументи това защо смятате, че мнението ви е правилно.
5) Приемете дадена точка, когато не можете да предложите аргументи срещу нея. Когато вашето съгласие се основава на интунация или вкус, посочете това.
6) Работете за намиране на рeшение.
7) Когато спорите с друг редактор, не казвайте: „това очевидно не е...” Не забравяте, че може да има алтернативни обяснения.
8) Изказвайте похвали, когато са заслужени. Всеки обича да се чувства оценен, особено в среда, където често се налага да се правят компромиси.
9) Не забравяйте възможността за извинение, в случай че дразните някого.
Тези правила мoгат да се спазват и при устна комуникация със същия успех.
Ефективно общуване
Процесът на общуване може да се оцени с няколко критерия. Като първи критерий може да се яви ефективността на общуването. Друг критерий е задоволяването на потребността от изразяване на чувствата. Има голямо значение дали начинът на общуване се използва за да се оказва помощ или да се разрешат проблеми или конфликти. Мярка за ефективността на общуването е степента на съответствие между това, което единия от партньорите иска да съобщи и това което другия е разбрал. Това означава че ефективното общуване е това при което има минимален брой деформации. Такъв тип общуване води до засилване на взаимното разбирателство между партньорите. За да се достигне до такъв начин на общуване трябва да се знае какво мисли и какво иска да ни предаде партньора срещу нас. При всекидневните контакти обаче, хората не само погрешно разчитат съдържанието на съобщенията, но и приписват на авторите им намерения, каквито те не са имали. Причините за смущенията и деформациите в общуването са твърде сложни. Може да се разгледат три главни проблема от гледна точка на подателя на информацията: 1) Mного често не съобщаваме, това което в действителност мислим и желаем. Типично ни е предаването на мисли по непълен, деформиран и многозначен начин. Така подателят на информацията си осигурява възможността за дезангажиране от изразеното мнение, в случай че то му създаде затруднение. 2) Eдновременно предаване на противоположни и противоречиви съобщения. Много често има несъответствия между, това което се чувства и това което се мисли и това което се съобщава; 3) Xората често говорят по-скоро това, което смятат, че трябва да кажат, а не това което в действителност биха желали да съобщят на другите. Тези начини за деформация на съобщенията са различни от целенасоченото манипулиране на получателя. Ситуации, при които някой се опитва да предизвиква чувство на страх, вина и т.н. също се срещат много често във всекидневния живот, и представляват съществен източник за деформацията на общуването. Голямо значение за деформация процеса на общуване е начинът, по който получателят възприема информацията: много често хората са заети с нещо друго и не слушат това, за което им се говори; друг път, някой толкова силно е заинтересуван от това, което сам иска да каже, че слуша събеседника си, за да намери възможно най-бързо подходящ момент да вземе думата. В много случаи хората са твърде сигурни в своите предположения, затова което другите имат да им кажат, че несъзнателно деформират получените съобщения, така че съдържанието им да съответства на предвижданията. Tвърде често хората слушат другите преди всичко, за да ги оценят. Това се нарича оценяваща нагласа у слушателя. Тя води до маскиране на автора на съобщението.
Много често съществуват ситуации, при които получателят на информацията слуша и разбира думите, но не разбира значението им и намерението на техния подател – характерно e за непрякото съобщаване на информация.
Основен източник на смущения в общуването е отсъствието на доверие между партньорите. Въз основа на посоченото по-горе важно значение придобива въпросът: “може ли да се направи нещо за подобряване на това състояние?”
От гледна точка на подателят:
Oсигуряване на достоверност на подадената информация;
Изпращане на разбираеми съобщения;
Осигуряване на обратна информация, относно разчитането на съобщенията.
1.Най-важният от тези три фактора е достоверността на подателя на информацията. От него зависи степента на доверие у получателя. Подателя на информация е достоверен тогава, когато получателят го признава и оценява като човек познаващ областта, за която се отнася съобщението, и когато оценява положително неговите намерения, т.е. когато смята, че подателят на информацията иска по този начин да му помогне. Това значава, че определени качества на поведението на подателя на информацията могат да доведат до повишаване на достоверността му в очите на получателя, а и от там да повишат и общото равнище на доверие. Тези качества могат да бъдат: откритостта на намеренията на подателя на информацията; солидността на подателя като източник на информацията; проявяването на топлота и доброжелателност; динамиката на подателя на информацията. Достоверността на подателя на информацията не е някакъв обективен факт както се вижда по-горе, а представлява субективна нагласа на получателя, изразяваща се в отовността за доверие, в това което се съобщава.
2. Благоприятно влияние върху ефективността на общуването оказва и подаването на разбираеми за получателя на информацията съобщения. Ако някой иска да бъде добре разбран може повтори, това което току що е казал или например да го разнообрази с жест. Друг начин за повишаване на разбираемостта на предаваните съобщения е поемането на отговорност, за това което съобщаваме на другите. Широко разпространено е предаването на привидна обективност на лични мнения и оценки. Използват се зказвания като: “нещо е така, друго е иначе”, които не допускат друга оценка, вместо да се каже “струва ми се, че…”, “предполагам, че …” и т.н. Както казва полския физик Леополд Ифелд в книгата си “Скици от миналото”: “В нашите усилия да разберем действителността ние, като че ли се намираме в положението на човек, който се опитва да разбере механизма на действие на часовник поставен в плик. Той вижда циферблата на часовника, забелязва движещите се стрелки, даже чува неговото цъкане, но не може да отвори плика. Ако е находчив може да си изгради образ на механизма, отговарящ на всички негови наблюдения, но той никога няма да бъде сигурен дали неговия образ е единствения, който би могъл да обясни наблюденията му”. Истината не е привилегия, нито пък черта на източника на информацията. Най-добрият начин да се намери истината не е обективната форма съобщение, а нагласата за проверяване съответните съждения и сравняването им с други мнения.
3. Третият важен фактор, който може да окаже благоприятно влияние за подобряване на степента на общуването е използвано на обратна нформация. Ако някой току-що се осведомява за това как се разбира казаното от него той има по-големи шансове да подобри общуването с партньора си. Много често обаче хората въобще не се интересуват от обратната информация. Съществуват случаи, в които на обратната информация не се обръща внимание или получателя на информацията съзнателно се въздържа от такава. Двустранно предаване на обратна информация помага на междуличностните контакти, макар че тогава когато всичко върви добре хората не придават голямо значение на този въпрос.
4. Изразяване на чувствата. Във всекидневните междуличностни контакти съществува непрекъснат поток от информация за емоционалното състояние на партньорите. Този канал, макар и скрит понякога, е важен и малко познат елемент на целия процес на общуването. Всяко действие на човека се намира в някаква връзка с неговите вътрешни състояния, но това значи, че винаги човек действа съгласно емоциите си. Така когато човек е гневен много често си придава само видимо спокойствие. Начинът за изразяване на собствените вътрешни състояния зависи не само на това, което се преживява, но и от изразните средства, с които човек разполага. В книгата на Йежи Мелибруда се обръща внимание на разрушителните последствия от оценяващото отношение към собствените чувства и чувствата към другите, и пренасянето на контрола над външното изразяване на чувствата върху вътрешния процес на преживяването им. Авторът смята, че опитите за манипулиране на собствените и чужди чувства представляват ирационална пречка в живота на човека и в съвместното съжителстване. Погрешно е да се мисли, че чувствата могат да бъдат “болни”, “патологични”, “ненормални” и т.н. Дълбочината на автентичността на контактите между хората в приятелските и колегиалните отношения или в любовта зависят в значителна степен от това, дали те ще съумеят да изразят цялостно чувствата, които преживяват. Става въпрос не само за доброжелателните чувства, но също и за скръбта, гнева, завистта и т.н. В действителност хората често имат трудности не само при изразяване на неприятни чувства, но и на приятните. Причина за това могат да бъдат различни условности като например “не е прилично да се радвам прекалено”, “не трябва да проявявам нежност от страх че ще ми се присмеят” и т.н.
Съществуват форми на изразяване които оказват отрицателно влияние върху състоянието на контактите с хората и се превръщат в постоянен източник на собствени и чужди чувства. Още през първия период от живота си, детето се учи да разчита емоционалното състояние на майка си. По този начин у човека се формира не само потребност от емоционално изразяване, но и готовност за възприемане на чуждите чувства. Следователно невербалното общуване, което изразява, вътрешните емоционални състояния, се появява по-рано в живота на човека, отколкото мисленето и общуването с думи. Възрастния човек обаче, постепенно загубва тази чувствителност спрямо сигналите за чувствата на другите. Тя обаче, не изчезва напълно. Понякога, готовността за откриване на емоционални сигнали се превръща в твърдо очакване. Начините за изразяване на емоционално съдържание представляват един от основните фактори за подобряване на общуването. Три са важните източници на трудности, при изразяване на чувствата:
1) Тенденция към отричане на собствените и чужди чувства.
2) Нежеланието за непосредствено общуване на тема взаимно изпитваните в момента чувства.
3) Ограниченото осъзнаване и непризнаването на собствените чувства.
Тенденция към отричане на собствените и чужди чувства, които са неудобни е често явление във всекидневния живот. Често, изразяването на емоции, предизвиква реакции, като: “не се вълнувай”, “не се измъчвай” и т.н. Най- честият резултат от подобен призив чувствата да изчезнат или да се променят е ограничаването или нарушаването на тяхното изразяване. Това често води до пренасяне на тези чувства към други ситуации. Следващият източник на проблеми при изразяването на емоциите е нежеланието за непосредствено общуване относно съпреживяните чувства. Откритото разговаряне за собствените чувства предизвиква безпокойство, поради това, че партньорът със своята реакция може да ни нарани. А друга причина е опасението от загуба на контрол, на контактите след разкриване на чувствата. Недостатъчното осъзнаване на собствените чувства, също предизвиква проблеми при разчитането на емоциите. Умението да се забелязват различни съдържания на собствения емоционален живот не се формира системно, а различните хора го владеят в различна степен. Ако някой не осъзнава добре чувствата си, той изпитва затруднения при изразяването им. Подтискането и скриването на чувствата ограничава способността за рационално поведение в контактите между хората. Подтискането на чувствата допринася за възникването на предубеждения по отношение на другите хора, деформира тяхната оценка и нарушава нашето поведение спрямо тях. Често се случва така, че човек напълно се отказва от контактите си с някого, защото му е ядосан, но прикривайки гнева си стига до убеждението, че никога вече няма да го обича. Подтискането и игнорирането на чувствата оказва деформиращо влияние върху наблюдаването и разбирането на света. Човек който се бори със своите чувства, често несъзнателно извършва селекция и отхвърля информацията, която поражда чувство на вътрешна заплаха в резултат на активизиране на подтиснати чувства.
Във всекидневният живот хората си служат с различни начини за изразяване на емоциите. Най-често се използват формите за косвена емоционална комуникация, които не благоприятстват яснотата и експресивността на съобщението. Формите за косвена емоционална комуникация са:
a) Задаване на фиктивни въпроси като “как смееш да ни отговаряш по този начин?”. Тези въпроси не се задават с цел получаване на отговор. Те изразяват възмущение, негодувание, раздразнение и представляват опит за манипулиране на събеседника. Такива въпроси целят да предизвикат определена реакция.
b) Даване на препоръки и формулиране на забрани. Това е много често срещана форма за косвено изразяване на чувства. Не във всички случаи, препоръките и са само експресивни. Например “Трябва веднага да ми се извиниш”. По този начин, лицето което разполага с някаква форма на власт над другите, се стреми да контролира това тяхно поведение, което може да предизвика у него чувства. За да постигнем желаните резултати при общуване би трябвало да се използва например “Не прави това защото това предизвиква у мен такива и такива чувства”.
c) Ругатни и проклятия. Изглежда тази форма на експресия доставя голямо задоволство на хората. По този начин те изливат натрупалите се в тях чувства на гняв и озлобление. Даже когато тази форма на изразяване носи на човека някакво временно облекчение, тя предизвиква повишаване на напрежението и допълнителни конфликти във взаимните контакти. Ругатните представляват начин за скриване на чувства от други хора и деформирането на тяхната същност, в собственото съзнание. Те са демонстрация на бруталност и сила, които в действителност липсват на автора им.
d) Упреци и претенции. Те много често се използват за да се изразяват косвено чувства на неудовлетвореност, раздразнение, скръб и т.н. “Обобщения” относно друго лице от типа на “никога не мислиш за това колко ми е тежко” служат за косвено задоволяване на потребността от изразяване на собствените чувства. Те имат пресилен характер и предизвикват реакция на протест от страна на партньора. Много често подобни упреци са остатъчни чувства, от непоказани в миналото емоции.
e) Ирония и злорадство. Обикновено непосредствената цел на подобни изказвания е предизвикване на чувство на срам и дискомфортност у адресата. Намерението да се предизвикат подобни реакции у другите обикновено се поражда от факта, че авторът им преживява някакви неприятни чувства. Иронията е не само да се засегне партньора в чувствително място, но съдържа и маскирана косвена информация за чувствата на иронизация. Иронията представлява рафинирана атака срещу другото лице. Самата ирония и злорадство често деформират изразяването на чувствата, защото в същото време представляват опит за защита от тяхното преживяване и проявяване. Понякога се случва хората да адресират ирония към самите себе си. Често това се прави за замаскиране на собствените чувства и опит за откъсване или изолиране от това, което човек действително чувства и преживява. Иронията не представлява форма за предаване на непосредствена информация и не помага за по-доброто на това, което става във вътрешния свят на другото лице, но се оказва полезна за други цели.
f) Похвалата и порицанието са косвен опит за изразяване на чувства. Похвалата или порицанието винаги съдържат някаква забележка или мнение за другото лице. Те представляват и форма за изразяване на чувствата макар и само косвена. От което следва че похвалите и порицанията съдържат в себе си предубеждения и преувеличения.
g) Приписване на фиктивни качества у другите - често когато човек изпитва. Определени чувства към друго лице е склонен да му придаде качества които то не притежава. Тези чувства често неназовани и неосъзнати и интересът се концентрира върху мнимите качества.
Съществуват и преки начини за предаване на чувствата. Те обаче не се прилагат много често. Има няколко начина за пряко изразяване на емоциите:
a) Назоваване на собствените чувства - съществуват много думи, които определят чувствата, но те рядко се използват. В културата на всекидневния живот обаче съществуват дълбоко вкоренени стереотипи, които затрудняват увеличаването на броя на тези преки определения за чувствата.
b) Използване на сравнения - общуването чрез тях изисква способност а се разтълкува съдържащата се информация за чувствата на този, който говори.
c) Определяне на състоянието на собствения организъм - състои се в посочването на промените в състоянието на организма и физическите усещания, които определят вида и съдържанието на собствените преживявания.
d) Посочване на действията, които се извършват под влияние на преживяните чувства. Изразяването на собствените чувства под формата на предизвестие на евентуални бъдещи действия може да стане източник на недоразумения, ако бъде приета дословно. Тази форма на съобщаване за състоянието на чувствата може да разшири сферата на взаимно разбирателство, ако партньорите съумеят да разграничат действителността от собствените чувства. Умението за общуване с хората може да бъде сравнено по-скоро с изкуството отколкото с техниката. Това означава, че е поощрявано търсенето на собствен стил на общуване, който да взема под внимание както собствената личност така и особеностите на другите.
Комуникативния процес, учител – ученици
Всеки изгажда определен модел на поведенчески реакции при различни социални сцени. Неговата ефективност и влиянието, което ще окаже върху поведението се определят и от уменията му и заучените модели в публичното поведение.
При разкриване на публичната си личност всеки се стреми да покаже чертите, които го правят адаптивен за ситуацията, тогава правилното изграждане на поведенческа стратегия, доброто познаване на реакциите на другите води до добро себепредставяне, себеутвърждаване и налагане във деловото общуване. От доброто представяне на собственото “Аз” до голяма степен зависи получаването на популярност, значимостта в обществото и степента на въздействие върху околните. Особено валидна е тази максима в отношения, който се съпътсват от наличия на авторитет. Тази роля е особенно важна, когато става въпрос за преподавателска дейност и предполага различен модел на поведение. Тук утвърждаването на лидерски позиции съобразени и с авторитета на преподавателя дава възможност, за преодоляване на типичната закостенелост на отношенията, преодолява защитните механизми и дава възможност за по-пълно въздействие. Самата същност на преподаването изисква тези умения да бъдат на нужната висота.
Самочуствието от извършваната дейност също води до по-високи резултати в професионалната подготовка и реализация. Личностната ангажираност, която е едно от условията за висока професионална продуктивност, може да предизвика в редица случаи неблагоприятни психологически последствия, когато се съпътства с продължителни фрустриращи влияния, причинени от рисковите фактори в педагогическата дейност. С най-тежки последици е т.н синдром на изгарянето /burnout/. Той се изразява в неспособността на индивида да извършва качествено работата си в резултат на продължителен стрес свързан с нейното упражняване. Това е краина фаза на невъзможноста за справяне с професионалният стрес. Ето някой други, по-често срещтани емоционални явления в тази насока:
Емоционално изхабяване – изразено в чувство на умора, настъпващо при изчерпването на емоционалната енергия.
Деперсонализация – развитие на негативни и пренебрежителни нагласи към другите хора.
Снижаване на личностаната реализация – намаляване на компетентността и неудоволетвореността от собствените постижения.
Това представлява опасност, поради това, че именно хората упражняващи професии с положителна нагласа към личността се превръщат в хора с грубо и цинично отношение към хората. Това е обаче цената, която се плаща за професионализирането на хората.
Важно значение за преодоляване на този процес е доброто познаване на емоциите като сложно психично явление, което е познато със свойте три основни комппонента: възбуда, изява, преживяване. Възбудата представлява серия от физиологични промени, настъпващи в човешкия организъм при появата на някаква емоция. Изявата се отннася до съответните поведенчески актове, които се предизвикват от съответната емоция. Преживяването е субективно усещане, което придружава емоцията, възприемането, изпитването на емоционалното състояние. Трите компонента са тясно свързани и взаимозависими. Вторият компонент - изявата, представлява обособен интерес, тъй като е лесен за наблюдение. Той се разделя на две големи групи: вербален и невербален. Вербалният канал т.е. словестния се подава лесно на контрол и лесно може да заблуди получаващият информацията.
Знанията, уменията и навиците не се предават от учителя на ученика, а се формират и са резултат от отразително-преобразуващата и регулаторна дейност на психиката на ученика. Освен това учителят в процеса на обучение не извършва само преподаване, а и много други дейности. При обучението в немалка степен има значение известната формула в психологията, че освен това което се говори има значение и кои говори.
Модели на консултиране
В трудни моменти хората често прибягват до помощта на другите. Когато се чувстват безсилни или неуверени, притеснени или отчаяни, те търсят съвет, подкрепа или просто съчувствие. Векове тази подкрепа се осъществявала по неформален начин, като опитните, мъдрите и силните са съветвали или успокоявали своите събратя. При това с охота. Защото даването и получаването на помощ е признание за личностна състоятелност, възможност за влияние и себеизява. За втория – снемане на част от проблемите заедно с отговорността за тяхното решаване и съответните негативни преживявания.
С развитието и структурирането на обществото се обособяват хора, хора, които по силата на своето положение или занятие съветвали нуждаещите се по различни въпроси и поводи. Това били учители, лекари, свещеници, които благодарение на по-високата си култура, информираност и авторитет имали възможност да помагат извън сферата на професионалните си задължения.
В съществуващата литература няма единно и общоприето определение за консултиране. Обособяването му чрез практиката по различни пътища и генетическата му връзка с психотерапията създават предпоставки за поливалентно дефиниране. Различните определения акцентират върху концептуално-теоретическата, процесуално-методическата или идеологическо-целевата страна на консултирането като дейност, или като процес. Ето няколко примера:
Консултирането е използване на координирани медико-психологически и психиатрични техники, за да се помогне на хората да се настроят по-добре към своята социална среда.
Начин да се помогне на клиентите да се справят с проблемите си по отношение на това как да живеят по-добре.
ПОДХОДИ В КОНСУЛТИРАНЕТО
1. ПСИХОАНАЛИТИЧЕН ПОДХОД
Психоаналитичният подход се основава на учението на З. Фройд, което е едновременно теория за личността с много голям потенциал за различни концепции; терапевтически подход, в рамките на който се създава психотерапията и метод за изследване на трудно достъпните психически процеси. Обединяването на теорията, терапията и оценката, дава възможност за обясняване всички аспекти на човешкото поведение от сравнително малко изходни положения.
Според З. Фройд психическия живот на човека протича на три нива: съзнателно, подсъзнателно и безсъзнателно. На ниво на съзнаваното се намира сравнително малка част от психиката. Предсъзнателното се съставлява от онзи минал опит, който не е непосредствено достояние на съзнанието в даден момент, но може да бъде върнат в него сравнително лесно. Предсъзнателното е свързващо звено между съзнаваното и безсъзнателното, което е най-значимата според Фройд област на психическия живот. Състои се от вродени инстинкти или изтласкани спомени, скрити чувства към родители, потиснати сексуални нагони. Безсъзнателното определя в най-голяма степен функционирането на психиката, тъй като повечето от импулсите и мотивационните стимули идват от неговата сфера.
В резултат на развитието на концепцията си Фройд въвежда три структурни компонента, които свързва с топографичния модел на нивата на съзнанието.
Его /Аз/ - част от Ид, която се е модифицирала под влияние на външния живот. Егото се стреми да пренасочи импулсите на Ид от принципа на удоволствието към принципа на реалността. То отговаря за вземането на решения, като съобразява потребността с възможното.
Супер-его /Свръх-аз/ - е всичко това, което личността е придобила в процеса на социализация. Обикновено се разглежда като отражение на остатъчното родителско влияние. Главната функция на Супер-егото е да потиска импулсите от страна на Ид, поради което се олицетворява с нормативния контрол. Функционира на съзнателно, предсъзнателно, но най-вече на безсъзнателно ниво. Счита се напълно изградено, когато външният контрол бъде заменен със самоконтрол.
Ид /То/ - това са примитивните, вродени, биологически определени инстинкти и подбуди за хранене, сън, дефекация, копулация. Ид е ирационална и аморална инстанция, която съществува по принципа на удоволствието. Изцяло е разположено в нивото на безсъзнателното.
В основа на тревогата лежи неудовлетвореността на потребностите на либидото, която води до натрупване на напрежение. По-късно Фройд доразвива концепцията, като я свързва с функцията на Егото и неговата насоченост към самосъхранение. На различните стадии от развитието действат различни ограничения, които предизвикват тревога. Според Фройд тя бива три вида: Реалистична – емоционален отговор на заплахите от външния свят. Отшумява щом отпадне актуалната опасност. Невротична – която възниква в резултат на осъзнаване на неприемливите импулси от Ид. Често се възприема като реалистична, тъй като наказанието обикновено идва отвън. Морална е тази тревога, която идва от реакцията на Супер-егото на безнравствените желания на Ид. Обикновено се изразява в чувство за вина и срам.
В психоаналитичната терапия процесът е насочен към укрепване на Егото, достигане на независимост от Ид и от Супер-его. Фройд казва “… там където е било То трябва да стане Аз.” Терапията цели и изменения в Супер-егото, което да стане човешко, а не жесток морален стожер, който спира развитието на Егото.
Класическата психоанализа използва няколко основни техники:
1. Свободни асоциации. Това е техника,която се реализира, като клиентът разказва на терапевта всичко, което в даден момент му идва на ума, включително и когато е свързано с неприятни преживявания. Това има двояко значение. И като диагностичен похват, ориентиращ терапевта в проблемите на клиента, и като начин за извеждане на потиснати факти, импулси и травми от безсъзнателното в съзнателното.
2. Трансфер. Състои се в принасяне върху терапевта на чувства, които клиентът е изпитвал към значими за него хора в миналото. Идентифицирането му с бащата или майката има положителен ефект, защото дава възможност да получи това, от което е бил лишен в миналото, например от любов и внимание. По този начин укрепва Егото.
3. Анализ на съпротивите. Съпротивите по време на психотерапията са твърде различни като поведение – мълчание, конфронтация, забравяне, закъсняване, Те се обуславят от няколко причини:
- Съпротива на Ид против снемането на защитените и старата система за адаптиране.
- Съпротива, породена от “изгодните” последствия от боледуването.
- Съпротива-трансфер, която се появява в резултат на преноса и последвалия го стремеж за потискане на възникналите чувства към терапевта.
- Съпротива, свързана със страх от успех в терапията и прекратяване на отношенията с терапевта или промяна в отношенията с обкръжението.
- Съпротива, идваща от Суапер-егото на клиента в резултат на несъзнателното му чувство за вина и желание да бъде наказан. Същата се провокира от това, че клиентът несъзнателно се страхува и приема като заплаха възможността за освобождаване от родителските забрани.
4. Анализ на сънищата. Това е начин за разкриване на безсъзнателното чрез тълкуване на съновиденията, които Фройд приема за изтласкани желания и ранни детски преживявания. Той нарича анализа на съня, чрез използване на скритата символика “царски път” към безсъзнателното, към симптомите и мотивационните конфликти.
2.ПОВЕДЕНЧЕСКИ ПОДХОД
Поведенческия /бихевиористичен/ подход в психотерапията и консултирането се обособява в резултат на развитието на бихевиоризма като направление в психологията. Неговата теоретична основа са ученията и разработките на И. Павлов, Дж. Уотсън, Скинър, Волпе , Х Айзенк.
Бихевиористичната теория се разглежда като всеобхватно учение за законите на човешкото поведение. В основата и лежат откритията на Повлов в областта на неврофизиологията и по-специално условният рефлекс, известен още като теория за класическото обуславяне. Основателят на бихевиоризма Уотсън определя личността като система от поведения или привички. Самото поведение е поредица от стимули и реакции, които изменят организма така, че стимулите да престанат да предизвикват повече реакции. Развитието на личността Уотсън определя като процес на формиране на навици.
По-късно Б. Скинър доразвива идеята на Уотсън с тезата, че резултатите от поведението имат голяма значение за самото поведение, формулирайки принципа: "Поведението се формира и съхранява от неговите последствия” По този начин стига до идеята за ролята на околната среда при формиране и поддържане на поведението, която освен като източник на стимули се разглежда и като източник на подкрепления.
Дж. Волпе допълва бихевиоризма с теорията за реципрочното задържане . Тази теория най-кратко се представя чрез твърдението, че ако бъде предизвикана обратна по съдържание реакция по време на стимула, който предизвиква тревога, то връзката между тях ще бъде отслабена.
Като значима теоретична предпоставка на поведенческите терапии се явява и теорията на Х. Айзенк за инкубацията. Изходно положение на тази теория е обстоятелството, че въведените от Скинър подкрепления не могат да повлияят невротичното поведение. Айзенк обяснява неподатливостта на невротичната тревога на угасване при спиране на действието на предизвикалите я стимули и склонността и да се усилва с възникването на положителна обратна връзка, в която страхът и тревожността се превръщат в стимули. Това се нарича инкубация.
Терапевтичната концепция на основата на ихевиоризма изхожда от предпоставката, че много от емоционалните и мотивационни прояви на психическите разстройства се явяват научени, поради което подлежат на промяна, чрез прилагане на система на подкрепления. Общата цел – промяна в поведението, която да доведе до промяна в психическото състояния на клиента, се реализира чрез прилагане на система от методи, насочени към:
- обогатяване на поведенческите репертоари
- укрепване на адаптивното поведение
- туширане на неадекватното поведение
- преодоляване на тревожните реакции
- формиране на способност за релаксация
- развитие на способност за самоутвърждаване
- създаване на ефективни социални навици
- подобряване на сексуалното функциониране
- развитие на способност за саморегулация
Поведенческа оценка. Поведенческата оценка или проучването на поведението на клиента е универсален метод и задължителен етап на всички консултативни подходи. Адекватната поведенческа оценка цели:
1. Уточняване на проблемните области на клиента
2. Определяне на най-подходящите методи за въздействие
При поведенческото консултиране от съществено значение е точното определяне на стимулите на клиента и съответните реакции, което дава възможност за контрол на процеса. Целта е консултантът да се ориентира в това кои поведения са унаследени и кои придобити. Поведенческата оценка служи за определяне на целите на консултирането и по принцип се извършва съвместно с клиента.
Релаксация. Прилагането на релаксацията в поведенческите терапии и консултиране се основава на връзката между нервно-мускулната напрегнатост и психическото безпокойство. Един от най-известните и прилагане е методът на “Прогресивната мускулна релаксация”. Практикува се в няколко варианта, които спазват следната схема:
- убеждаване на клиента в полезността от релаксиране
- обучаване на клиента на релаксационни техники
- Закрепване на наученото и превръщането му в навик.
Трениране на асертивност. Асертивното е това поведение, което позволява на човек да изразява емоциите и желанията се и да отстоява правата си без да изпитва притеснение и без да засяга интересите на другите. Липсата на асертивност в поведението води до личностна неефективност и до психически дискомфорт. По отношение на асертивността има три вида поведение:
1. Неасертивно /затормозено/ поведение, при което хората жертват интересите си
2. Агресивно поведение, когато интересите се отстояват за сметка на другите
3. Асертивно поведение, когато интересите се отстояват без да се засягат интересите на другите.
Процесът на трениране на асертивността се реализира в пет стадия. В първите три се определят ситуациите и източниците на неасертивност, характеристиките на затормозено поведение и формите на проява. Консултантът и клиентът заедно изследват кой вид поведение и подходящ в дадена ситуация. Дават се възможни алтернативи. На четвъртия стадий се провежда репетиция на асертивно поведение. На петия – приложение н придобитите знания и навици в реалния живот.
3. ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ПОДХОДИ
Екзистенциалните подходи в психотерапията са насочени към оказване на помощ на клиента чрез търсене на причините за неговите проблеми в начина, по който възприема живот и своето съществуване. Погледнати в този аспект,тревогата, отчаянието, депресията, различните неврози, са психически проекции на по-дълбоки екзистенциални проблеми, свързани със загуба на смисъл, страх от смъртта , неспособност за свобода или чувство за самота и обреченост. От гледна точна на екзистенциализма главната задача на всяка психотерапия е да помогне на човека да се види в отношение със света и да действа съобразно това отношение. Екзистенциалното консултиране определя три вида битие, в което хората съществуват:
1. Външен свят – естественият свят, подчинен на законите на природата, в който хората осъществяват биологическите си потребности и инстинкти.
2. Съвременен свят – социалният свят на общуването между хората и групите, в който се реализират социалните потребности
3. Вътрешен свят – уникалният за всеки човек начин на възприемане на живота – мислене, чувства, самосъзнание.
Тревогата е реакция на заплахата за съществуване или на ценностите, свързани със съществуването. Според Мей тя бива два вида:
- Нормална, свързана с екзистенциалната уязвимост на човека от такива фактори като болест, смърт, ограничения, взаимоотношения с другите. Нормалната тревога е естествена защитна реакция и конструктивна по своята същност. Задачата на консултирането е да научи хората да се помиряват с нормалните неприятности, които са част от живота.
- Невротична – тя се разглежда като неадекватна реакция на съществуващите заплахи. Свързана е с блокиране на съзнанието и изкривяване на нормалните защити, което прави хората по-уязвими на заплахите. По същество е разрушителна и подлежи на психотерапевтично въздействие.
В основата си екзистенциалното консултиране е насочено към промяна в отношението на клиента спрямо четири екзистенциални безпокойства, които са основните източници на невротична тревога:
Смърт – основен източник на тревога и нормална, и невротична, и екзистенциална. За да се справят с ужаса, предизвикан от мисълта за възможно несъществуване, хората формират различни защити, от отрицания на смъртта, до отрицание на самия живот. Първият екзистенциален конфликт е конфликтът между неизбежността на смъртта и стремежът за живот. Голяма част от психическата патология е резултат на неуспешни опити да бъде разрешен този конфликт.
Свобода – противоречието, което се явява източник на тревога са корени в стремежа към сигурност и търсене на опора в съществуването и необходимостта от собствена отговорност за живота.
Изолацията – в основата на безпокойството е екзистенциалното положение, че човек идва сам на света, живее сам и само го напуска. От друго страна, човек е социалнообусловено същество, което не може да съществува без обкръжението на себеподобни. Конфликтът между осъзнаването от човека на фундаменталната му изолация и стремежът за контакти, защитеност и приобщаване към цялото се явява източник на тревога.
Безсмислие – човек е устроен така, че търси смисъл на съществуването си. В това си начинание обаче той е обречен, тъй като поне засега светът не е показал някакъв общ универсален смисъл. Търсенето на личен смисъл в общото космическо безсмислие поражда екзистенциален конфликт.
Екзистенциалната психотерапия е динамичен подход, съсредоточен на безпокойствата, свързани със съществуването на индивида. Затова тя не се съсредоточава върху ежедневните житейски проблеми, а върху екзистенциалните конфликти, които се предполага, че стоят в основата на тревогата и нейните патологични проявления. Механизмът на тези проявления се свързва със съзнателни и подсъзнателни психологични реакции на защита, които се задействат, за да осигурят безопасност чрез ограничаване потенциала на развитие и индуциране на чувството за вина. По отношение на основните източници на тревога се развиват специфични видове защити, повечето с патологичен потенциал. Така например страхът от смъртта предизвиква миниакалност, стремеж към власт и контрол. Свободата е бягство от отговорности. Изолацията е загуба на автономност или хиперсексуалност. Главната цел на консултирането е преди всичко да помогне на клиентите да се научат да възприемат своето съществуване като реално, да разберат своите вътрешни конфликти и да идентифицират неадекватните си механизми на защита.
4. ЕКЛЕКТИЧНО-ИНТЕГРАТИВНИ ПОДХОДИ
Много съвременни методи в психотерапията и консултирането не изхождат от единна теоретична концепция и не могат да се впишат в определен подход. Представляват съчетания на техники, взети от инструметариума на различните школи, в контекста на определена идея за причините на психическите и поведенческите проблеми и начини на тяхното повлияване. Повечето носят белези на логическата състоятелност, прагматичност и икономичност. Различават се основно два вида еклектизъм: систематичен и несистематичен . Систематичният еклектизъм се характеризира с това, че консултантът се ръководи от предпочитаната теория, като използва техники от други подходи. При неситематичния еклектизъм не се обясняват логически или доказват емпирично използваните техники.
Към еклектическия подход се отнася мултимодалното консултиране, което се състои в използване на определени техники, подбрани на основата на емпирически данни и на потребностите на клиентите.Методът на мултимодалното консултиране изхожда от няколко основни положения:
1. Всички хора имат вродени уникални способности да понасят отрицателни стимули. Нивото на поносимост на болка, стрес или фрустрация се определя като праг, който е специфичен за отделният индивид.
2. Човек съществува в седем модалности: поведение, афект, усещане, образи, когниции, междуличности отношения и биологични зависимости. При различните индивиди преобладават едни или други модалности. Например някои са по-емоционални, други по-склонни да разсъждават, трети по-активни. Всяка модалност има определен праг, различен при различните хора. Едни имат по-висока толерантност към болка, други по-ниска към афекти.
3. Модалният профил се определят от три фактора: генетическо предразположение, обкръжаваща физическа среда и социално научаване.
4. Причините за психическите проблеми и поведенческа неадекватност на хората са в несъответствие на модалния им профил, на изискванията на реалностите в живота.
Целите на мултимодалното консултиране обобщено се определят като установяване на баланс между краткосрочния и дългосрочния хедонизъм, тъй като според Лазарус главната цел на хората е “… да се развличат докато са живи”. В процесуален план мултимодалното консултиране включва следните основни моменти:
- Установяване на отношението между консултант и клиент. Изборът на отношение се поставя в зависимост от характера на клиента, характера на проблемите, очакванията на консултанта. В процеса отношението може да се променя. Основната използвана техника при формиране на отношението е изграждането на мостове. При нея консултантът се настройва съобразно предпочитаните модалности на клиента, а след това внимателно и деликатно го насочва към тези модалности, които счита за по-продуктивни.
- Мултимодалното изследване цели установяване на особеностите на отделните модалности и връзката им с проблема на клиента. Реализира се чрез: първично интервю, съставяне на профил на модалностите, структурен профил и оценка.
- Фундаменталната постановка на мултимодалното консултиране се изразява в това, че “клиентите обикновенно имат много проблеми, към които трябва да подхожда с множество различни видове лечение”
- Според Лазарус се прилагат отделни техники спрямо всеки аспект:
поведение, афект, образи, усещане, когниции, междуличностно общуване, биологически зависимости.
Няма единно научно обосновано становище относно екликтизма в психотерапията и консултирането. Различните оценки варират в широкия диапазон от пълното приемане до пълното отрицание. Някои автори виждат в производството на еклектични методи “колажна идеология”, която показва криза в психотерапията. Други оценяват като развитие признаването на достойнствата на различните подходи и целенасоченото подбиране на техники според особеностите на клиентелата, конкретните цели и ситуации. Безспорно силната страна на еклектизма е неговата гъвкавост и широк обхват, които го правят твърде удобен при консултирането.
С развитието и структурирането на обществото се обособяват хора, хора, които по силата на своето положение или занятие съветвали нуждаещите се по различни въпроси и поводи. Това били учители, лекари, свещеници, които благодарение на по-високата си култура, информираност и авторитет имали възможност да помагат извън сферата на професионалните си задължения.
В съществуващата литература няма единно и общоприето определение за консултиране. Обособяването му чрез практиката по различни пътища и генетическата му връзка с психотерапията създават предпоставки за поливалентно дефиниране. Различните определения акцентират върху концептуално-теоретическата, процесуално-методическата или идеологическо-целевата страна на консултирането като дейност, или като процес. Ето няколко примера:
Консултирането е използване на координирани медико-психологически и психиатрични техники, за да се помогне на хората да се настроят по-добре към своята социална среда.
Начин да се помогне на клиентите да се справят с проблемите си по отношение на това как да живеят по-добре.
ПОДХОДИ В КОНСУЛТИРАНЕТО
1. ПСИХОАНАЛИТИЧЕН ПОДХОД
Психоаналитичният подход се основава на учението на З. Фройд, което е едновременно теория за личността с много голям потенциал за различни концепции; терапевтически подход, в рамките на който се създава психотерапията и метод за изследване на трудно достъпните психически процеси. Обединяването на теорията, терапията и оценката, дава възможност за обясняване всички аспекти на човешкото поведение от сравнително малко изходни положения.
Според З. Фройд психическия живот на човека протича на три нива: съзнателно, подсъзнателно и безсъзнателно. На ниво на съзнаваното се намира сравнително малка част от психиката. Предсъзнателното се съставлява от онзи минал опит, който не е непосредствено достояние на съзнанието в даден момент, но може да бъде върнат в него сравнително лесно. Предсъзнателното е свързващо звено между съзнаваното и безсъзнателното, което е най-значимата според Фройд област на психическия живот. Състои се от вродени инстинкти или изтласкани спомени, скрити чувства към родители, потиснати сексуални нагони. Безсъзнателното определя в най-голяма степен функционирането на психиката, тъй като повечето от импулсите и мотивационните стимули идват от неговата сфера.
В резултат на развитието на концепцията си Фройд въвежда три структурни компонента, които свързва с топографичния модел на нивата на съзнанието.
Его /Аз/ - част от Ид, която се е модифицирала под влияние на външния живот. Егото се стреми да пренасочи импулсите на Ид от принципа на удоволствието към принципа на реалността. То отговаря за вземането на решения, като съобразява потребността с възможното.
Супер-его /Свръх-аз/ - е всичко това, което личността е придобила в процеса на социализация. Обикновено се разглежда като отражение на остатъчното родителско влияние. Главната функция на Супер-егото е да потиска импулсите от страна на Ид, поради което се олицетворява с нормативния контрол. Функционира на съзнателно, предсъзнателно, но най-вече на безсъзнателно ниво. Счита се напълно изградено, когато външният контрол бъде заменен със самоконтрол.
Ид /То/ - това са примитивните, вродени, биологически определени инстинкти и подбуди за хранене, сън, дефекация, копулация. Ид е ирационална и аморална инстанция, която съществува по принципа на удоволствието. Изцяло е разположено в нивото на безсъзнателното.
В основа на тревогата лежи неудовлетвореността на потребностите на либидото, която води до натрупване на напрежение. По-късно Фройд доразвива концепцията, като я свързва с функцията на Егото и неговата насоченост към самосъхранение. На различните стадии от развитието действат различни ограничения, които предизвикват тревога. Според Фройд тя бива три вида: Реалистична – емоционален отговор на заплахите от външния свят. Отшумява щом отпадне актуалната опасност. Невротична – която възниква в резултат на осъзнаване на неприемливите импулси от Ид. Често се възприема като реалистична, тъй като наказанието обикновено идва отвън. Морална е тази тревога, която идва от реакцията на Супер-егото на безнравствените желания на Ид. Обикновено се изразява в чувство за вина и срам.
В психоаналитичната терапия процесът е насочен към укрепване на Егото, достигане на независимост от Ид и от Супер-его. Фройд казва “… там където е било То трябва да стане Аз.” Терапията цели и изменения в Супер-егото, което да стане човешко, а не жесток морален стожер, който спира развитието на Егото.
Класическата психоанализа използва няколко основни техники:
1. Свободни асоциации. Това е техника,която се реализира, като клиентът разказва на терапевта всичко, което в даден момент му идва на ума, включително и когато е свързано с неприятни преживявания. Това има двояко значение. И като диагностичен похват, ориентиращ терапевта в проблемите на клиента, и като начин за извеждане на потиснати факти, импулси и травми от безсъзнателното в съзнателното.
2. Трансфер. Състои се в принасяне върху терапевта на чувства, които клиентът е изпитвал към значими за него хора в миналото. Идентифицирането му с бащата или майката има положителен ефект, защото дава възможност да получи това, от което е бил лишен в миналото, например от любов и внимание. По този начин укрепва Егото.
3. Анализ на съпротивите. Съпротивите по време на психотерапията са твърде различни като поведение – мълчание, конфронтация, забравяне, закъсняване, Те се обуславят от няколко причини:
- Съпротива на Ид против снемането на защитените и старата система за адаптиране.
- Съпротива, породена от “изгодните” последствия от боледуването.
- Съпротива-трансфер, която се появява в резултат на преноса и последвалия го стремеж за потискане на възникналите чувства към терапевта.
- Съпротива, свързана със страх от успех в терапията и прекратяване на отношенията с терапевта или промяна в отношенията с обкръжението.
- Съпротива, идваща от Суапер-егото на клиента в резултат на несъзнателното му чувство за вина и желание да бъде наказан. Същата се провокира от това, че клиентът несъзнателно се страхува и приема като заплаха възможността за освобождаване от родителските забрани.
4. Анализ на сънищата. Това е начин за разкриване на безсъзнателното чрез тълкуване на съновиденията, които Фройд приема за изтласкани желания и ранни детски преживявания. Той нарича анализа на съня, чрез използване на скритата символика “царски път” към безсъзнателното, към симптомите и мотивационните конфликти.
2.ПОВЕДЕНЧЕСКИ ПОДХОД
Поведенческия /бихевиористичен/ подход в психотерапията и консултирането се обособява в резултат на развитието на бихевиоризма като направление в психологията. Неговата теоретична основа са ученията и разработките на И. Павлов, Дж. Уотсън, Скинър, Волпе , Х Айзенк.
Бихевиористичната теория се разглежда като всеобхватно учение за законите на човешкото поведение. В основата и лежат откритията на Повлов в областта на неврофизиологията и по-специално условният рефлекс, известен още като теория за класическото обуславяне. Основателят на бихевиоризма Уотсън определя личността като система от поведения или привички. Самото поведение е поредица от стимули и реакции, които изменят организма така, че стимулите да престанат да предизвикват повече реакции. Развитието на личността Уотсън определя като процес на формиране на навици.
По-късно Б. Скинър доразвива идеята на Уотсън с тезата, че резултатите от поведението имат голяма значение за самото поведение, формулирайки принципа: "Поведението се формира и съхранява от неговите последствия” По този начин стига до идеята за ролята на околната среда при формиране и поддържане на поведението, която освен като източник на стимули се разглежда и като източник на подкрепления.
Дж. Волпе допълва бихевиоризма с теорията за реципрочното задържане . Тази теория най-кратко се представя чрез твърдението, че ако бъде предизвикана обратна по съдържание реакция по време на стимула, който предизвиква тревога, то връзката между тях ще бъде отслабена.
Като значима теоретична предпоставка на поведенческите терапии се явява и теорията на Х. Айзенк за инкубацията. Изходно положение на тази теория е обстоятелството, че въведените от Скинър подкрепления не могат да повлияят невротичното поведение. Айзенк обяснява неподатливостта на невротичната тревога на угасване при спиране на действието на предизвикалите я стимули и склонността и да се усилва с възникването на положителна обратна връзка, в която страхът и тревожността се превръщат в стимули. Това се нарича инкубация.
Терапевтичната концепция на основата на ихевиоризма изхожда от предпоставката, че много от емоционалните и мотивационни прояви на психическите разстройства се явяват научени, поради което подлежат на промяна, чрез прилагане на система на подкрепления. Общата цел – промяна в поведението, която да доведе до промяна в психическото състояния на клиента, се реализира чрез прилагане на система от методи, насочени към:
- обогатяване на поведенческите репертоари
- укрепване на адаптивното поведение
- туширане на неадекватното поведение
- преодоляване на тревожните реакции
- формиране на способност за релаксация
- развитие на способност за самоутвърждаване
- създаване на ефективни социални навици
- подобряване на сексуалното функциониране
- развитие на способност за саморегулация
Поведенческа оценка. Поведенческата оценка или проучването на поведението на клиента е универсален метод и задължителен етап на всички консултативни подходи. Адекватната поведенческа оценка цели:
1. Уточняване на проблемните области на клиента
2. Определяне на най-подходящите методи за въздействие
При поведенческото консултиране от съществено значение е точното определяне на стимулите на клиента и съответните реакции, което дава възможност за контрол на процеса. Целта е консултантът да се ориентира в това кои поведения са унаследени и кои придобити. Поведенческата оценка служи за определяне на целите на консултирането и по принцип се извършва съвместно с клиента.
Релаксация. Прилагането на релаксацията в поведенческите терапии и консултиране се основава на връзката между нервно-мускулната напрегнатост и психическото безпокойство. Един от най-известните и прилагане е методът на “Прогресивната мускулна релаксация”. Практикува се в няколко варианта, които спазват следната схема:
- убеждаване на клиента в полезността от релаксиране
- обучаване на клиента на релаксационни техники
- Закрепване на наученото и превръщането му в навик.
Трениране на асертивност. Асертивното е това поведение, което позволява на човек да изразява емоциите и желанията се и да отстоява правата си без да изпитва притеснение и без да засяга интересите на другите. Липсата на асертивност в поведението води до личностна неефективност и до психически дискомфорт. По отношение на асертивността има три вида поведение:
1. Неасертивно /затормозено/ поведение, при което хората жертват интересите си
2. Агресивно поведение, когато интересите се отстояват за сметка на другите
3. Асертивно поведение, когато интересите се отстояват без да се засягат интересите на другите.
Процесът на трениране на асертивността се реализира в пет стадия. В първите три се определят ситуациите и източниците на неасертивност, характеристиките на затормозено поведение и формите на проява. Консултантът и клиентът заедно изследват кой вид поведение и подходящ в дадена ситуация. Дават се възможни алтернативи. На четвъртия стадий се провежда репетиция на асертивно поведение. На петия – приложение н придобитите знания и навици в реалния живот.
3. ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ПОДХОДИ
Екзистенциалните подходи в психотерапията са насочени към оказване на помощ на клиента чрез търсене на причините за неговите проблеми в начина, по който възприема живот и своето съществуване. Погледнати в този аспект,тревогата, отчаянието, депресията, различните неврози, са психически проекции на по-дълбоки екзистенциални проблеми, свързани със загуба на смисъл, страх от смъртта , неспособност за свобода или чувство за самота и обреченост. От гледна точна на екзистенциализма главната задача на всяка психотерапия е да помогне на човека да се види в отношение със света и да действа съобразно това отношение. Екзистенциалното консултиране определя три вида битие, в което хората съществуват:
1. Външен свят – естественият свят, подчинен на законите на природата, в който хората осъществяват биологическите си потребности и инстинкти.
2. Съвременен свят – социалният свят на общуването между хората и групите, в който се реализират социалните потребности
3. Вътрешен свят – уникалният за всеки човек начин на възприемане на живота – мислене, чувства, самосъзнание.
Тревогата е реакция на заплахата за съществуване или на ценностите, свързани със съществуването. Според Мей тя бива два вида:
- Нормална, свързана с екзистенциалната уязвимост на човека от такива фактори като болест, смърт, ограничения, взаимоотношения с другите. Нормалната тревога е естествена защитна реакция и конструктивна по своята същност. Задачата на консултирането е да научи хората да се помиряват с нормалните неприятности, които са част от живота.
- Невротична – тя се разглежда като неадекватна реакция на съществуващите заплахи. Свързана е с блокиране на съзнанието и изкривяване на нормалните защити, което прави хората по-уязвими на заплахите. По същество е разрушителна и подлежи на психотерапевтично въздействие.
В основата си екзистенциалното консултиране е насочено към промяна в отношението на клиента спрямо четири екзистенциални безпокойства, които са основните източници на невротична тревога:
Смърт – основен източник на тревога и нормална, и невротична, и екзистенциална. За да се справят с ужаса, предизвикан от мисълта за възможно несъществуване, хората формират различни защити, от отрицания на смъртта, до отрицание на самия живот. Първият екзистенциален конфликт е конфликтът между неизбежността на смъртта и стремежът за живот. Голяма част от психическата патология е резултат на неуспешни опити да бъде разрешен този конфликт.
Свобода – противоречието, което се явява източник на тревога са корени в стремежа към сигурност и търсене на опора в съществуването и необходимостта от собствена отговорност за живота.
Изолацията – в основата на безпокойството е екзистенциалното положение, че човек идва сам на света, живее сам и само го напуска. От друго страна, човек е социалнообусловено същество, което не може да съществува без обкръжението на себеподобни. Конфликтът между осъзнаването от човека на фундаменталната му изолация и стремежът за контакти, защитеност и приобщаване към цялото се явява източник на тревога.
Безсмислие – човек е устроен така, че търси смисъл на съществуването си. В това си начинание обаче той е обречен, тъй като поне засега светът не е показал някакъв общ универсален смисъл. Търсенето на личен смисъл в общото космическо безсмислие поражда екзистенциален конфликт.
Екзистенциалната психотерапия е динамичен подход, съсредоточен на безпокойствата, свързани със съществуването на индивида. Затова тя не се съсредоточава върху ежедневните житейски проблеми, а върху екзистенциалните конфликти, които се предполага, че стоят в основата на тревогата и нейните патологични проявления. Механизмът на тези проявления се свързва със съзнателни и подсъзнателни психологични реакции на защита, които се задействат, за да осигурят безопасност чрез ограничаване потенциала на развитие и индуциране на чувството за вина. По отношение на основните източници на тревога се развиват специфични видове защити, повечето с патологичен потенциал. Така например страхът от смъртта предизвиква миниакалност, стремеж към власт и контрол. Свободата е бягство от отговорности. Изолацията е загуба на автономност или хиперсексуалност. Главната цел на консултирането е преди всичко да помогне на клиентите да се научат да възприемат своето съществуване като реално, да разберат своите вътрешни конфликти и да идентифицират неадекватните си механизми на защита.
4. ЕКЛЕКТИЧНО-ИНТЕГРАТИВНИ ПОДХОДИ
Много съвременни методи в психотерапията и консултирането не изхождат от единна теоретична концепция и не могат да се впишат в определен подход. Представляват съчетания на техники, взети от инструметариума на различните школи, в контекста на определена идея за причините на психическите и поведенческите проблеми и начини на тяхното повлияване. Повечето носят белези на логическата състоятелност, прагматичност и икономичност. Различават се основно два вида еклектизъм: систематичен и несистематичен . Систематичният еклектизъм се характеризира с това, че консултантът се ръководи от предпочитаната теория, като използва техники от други подходи. При неситематичния еклектизъм не се обясняват логически или доказват емпирично използваните техники.
Към еклектическия подход се отнася мултимодалното консултиране, което се състои в използване на определени техники, подбрани на основата на емпирически данни и на потребностите на клиентите.Методът на мултимодалното консултиране изхожда от няколко основни положения:
1. Всички хора имат вродени уникални способности да понасят отрицателни стимули. Нивото на поносимост на болка, стрес или фрустрация се определя като праг, който е специфичен за отделният индивид.
2. Човек съществува в седем модалности: поведение, афект, усещане, образи, когниции, междуличности отношения и биологични зависимости. При различните индивиди преобладават едни или други модалности. Например някои са по-емоционални, други по-склонни да разсъждават, трети по-активни. Всяка модалност има определен праг, различен при различните хора. Едни имат по-висока толерантност към болка, други по-ниска към афекти.
3. Модалният профил се определят от три фактора: генетическо предразположение, обкръжаваща физическа среда и социално научаване.
4. Причините за психическите проблеми и поведенческа неадекватност на хората са в несъответствие на модалния им профил, на изискванията на реалностите в живота.
Целите на мултимодалното консултиране обобщено се определят като установяване на баланс между краткосрочния и дългосрочния хедонизъм, тъй като според Лазарус главната цел на хората е “… да се развличат докато са живи”. В процесуален план мултимодалното консултиране включва следните основни моменти:
- Установяване на отношението между консултант и клиент. Изборът на отношение се поставя в зависимост от характера на клиента, характера на проблемите, очакванията на консултанта. В процеса отношението може да се променя. Основната използвана техника при формиране на отношението е изграждането на мостове. При нея консултантът се настройва съобразно предпочитаните модалности на клиента, а след това внимателно и деликатно го насочва към тези модалности, които счита за по-продуктивни.
- Мултимодалното изследване цели установяване на особеностите на отделните модалности и връзката им с проблема на клиента. Реализира се чрез: първично интервю, съставяне на профил на модалностите, структурен профил и оценка.
- Фундаменталната постановка на мултимодалното консултиране се изразява в това, че “клиентите обикновенно имат много проблеми, към които трябва да подхожда с множество различни видове лечение”
- Според Лазарус се прилагат отделни техники спрямо всеки аспект:
поведение, афект, образи, усещане, когниции, междуличностно общуване, биологически зависимости.
Няма единно научно обосновано становище относно екликтизма в психотерапията и консултирането. Различните оценки варират в широкия диапазон от пълното приемане до пълното отрицание. Някои автори виждат в производството на еклектични методи “колажна идеология”, която показва криза в психотерапията. Други оценяват като развитие признаването на достойнствата на различните подходи и целенасоченото подбиране на техники според особеностите на клиентелата, конкретните цели и ситуации. Безспорно силната страна на еклектизма е неговата гъвкавост и широк обхват, които го правят твърде удобен при консултирането.
Абонамент за:
Публикации (Atom)