Модели на консултиране

В трудни моменти хората често прибягват до помощта на другите. Когато се чувстват безсилни или неуверени, притеснени или отчаяни, те търсят съвет, подкрепа или просто съчувствие. Векове тази подкрепа се осъществявала по неформален начин, като опитните, мъдрите и силните са съветвали или успокоявали своите събратя. При това с охота. Защото даването и получаването на помощ е признание за личностна състоятелност, възможност за влияние и себеизява. За втория – снемане на част от проблемите заедно с отговорността за тяхното решаване и съответните негативни преживявания.
С развитието и структурирането на обществото се обособяват хора, хора, които по силата на своето положение или занятие съветвали нуждаещите се по различни въпроси и поводи. Това били учители, лекари, свещеници, които благодарение на по-високата си култура, информираност и авторитет имали възможност да помагат извън сферата на професионалните си задължения.
В съществуващата литература няма единно и общоприето определение за консултиране. Обособяването му чрез практиката по различни пътища и генетическата му връзка с психотерапията създават предпоставки за поливалентно дефиниране. Различните определения акцентират върху концептуално-теоретическата, процесуално-методическата или идеологическо-целевата страна на консултирането като дейност, или като процес. Ето няколко примера:
Консултирането е използване на координирани медико-психологически и психиатрични техники, за да се помогне на хората да се настроят по-добре към своята социална среда.
Начин да се помогне на клиентите да се справят с проблемите си по отношение на това как да живеят по-добре.

ПОДХОДИ В КОНСУЛТИРАНЕТО

1. ПСИХОАНАЛИТИЧЕН ПОДХОД
Психоаналитичният подход се основава на учението на З. Фройд, което е едновременно теория за личността с много голям потенциал за различни концепции; терапевтически подход, в рамките на който се създава психотерапията и метод за изследване на трудно достъпните психически процеси. Обединяването на теорията, терапията и оценката, дава възможност за обясняване всички аспекти на човешкото поведение от сравнително малко изходни положения.
Според З. Фройд психическия живот на човека протича на три нива: съзнателно, подсъзнателно и безсъзнателно. На ниво на съзнаваното се намира сравнително малка част от психиката. Предсъзнателното се съставлява от онзи минал опит, който не е непосредствено достояние на съзнанието в даден момент, но може да бъде върнат в него сравнително лесно. Предсъзнателното е свързващо звено между съзнаваното и безсъзнателното, което е най-значимата според Фройд област на психическия живот. Състои се от вродени инстинкти или изтласкани спомени, скрити чувства към родители, потиснати сексуални нагони. Безсъзнателното определя в най-голяма степен функционирането на психиката, тъй като повечето от импулсите и мотивационните стимули идват от неговата сфера.
В резултат на развитието на концепцията си Фройд въвежда три структурни компонента, които свързва с топографичния модел на нивата на съзнанието.
Его /Аз/ - част от Ид, която се е модифицирала под влияние на външния живот. Егото се стреми да пренасочи импулсите на Ид от принципа на удоволствието към принципа на реалността. То отговаря за вземането на решения, като съобразява потребността с възможното.
Супер-его /Свръх-аз/ - е всичко това, което личността е придобила в процеса на социализация. Обикновено се разглежда като отражение на остатъчното родителско влияние. Главната функция на Супер-егото е да потиска импулсите от страна на Ид, поради което се олицетворява с нормативния контрол. Функционира на съзнателно, предсъзнателно, но най-вече на безсъзнателно ниво. Счита се напълно изградено, когато външният контрол бъде заменен със самоконтрол.
Ид /То/ - това са примитивните, вродени, биологически определени инстинкти и подбуди за хранене, сън, дефекация, копулация. Ид е ирационална и аморална инстанция, която съществува по принципа на удоволствието. Изцяло е разположено в нивото на безсъзнателното.
В основа на тревогата лежи неудовлетвореността на потребностите на либидото, която води до натрупване на напрежение. По-късно Фройд доразвива концепцията, като я свързва с функцията на Егото и неговата насоченост към самосъхранение. На различните стадии от развитието действат различни ограничения, които предизвикват тревога. Според Фройд тя бива три вида: Реалистична – емоционален отговор на заплахите от външния свят. Отшумява щом отпадне актуалната опасност. Невротична – която възниква в резултат на осъзнаване на неприемливите импулси от Ид. Често се възприема като реалистична, тъй като наказанието обикновено идва отвън. Морална е тази тревога, която идва от реакцията на Супер-егото на безнравствените желания на Ид. Обикновено се изразява в чувство за вина и срам.
В психоаналитичната терапия процесът е насочен към укрепване на Егото, достигане на независимост от Ид и от Супер-его. Фройд казва “… там където е било То трябва да стане Аз.” Терапията цели и изменения в Супер-егото, което да стане човешко, а не жесток морален стожер, който спира развитието на Егото.
Класическата психоанализа използва няколко основни техники:
1. Свободни асоциации. Това е техника,която се реализира, като клиентът разказва на терапевта всичко, което в даден момент му идва на ума, включително и когато е свързано с неприятни преживявания. Това има двояко значение. И като диагностичен похват, ориентиращ терапевта в проблемите на клиента, и като начин за извеждане на потиснати факти, импулси и травми от безсъзнателното в съзнателното.
2. Трансфер. Състои се в принасяне върху терапевта на чувства, които клиентът е изпитвал към значими за него хора в миналото. Идентифицирането му с бащата или майката има положителен ефект, защото дава възможност да получи това, от което е бил лишен в миналото, например от любов и внимание. По този начин укрепва Егото.
3. Анализ на съпротивите. Съпротивите по време на психотерапията са твърде различни като поведение – мълчание, конфронтация, забравяне, закъсняване, Те се обуславят от няколко причини:
- Съпротива на Ид против снемането на защитените и старата система за адаптиране.
- Съпротива, породена от “изгодните” последствия от боледуването.
- Съпротива-трансфер, която се появява в резултат на преноса и последвалия го стремеж за потискане на възникналите чувства към терапевта.
- Съпротива, свързана със страх от успех в терапията и прекратяване на отношенията с терапевта или промяна в отношенията с обкръжението.
- Съпротива, идваща от Суапер-егото на клиента в резултат на несъзнателното му чувство за вина и желание да бъде наказан. Същата се провокира от това, че клиентът несъзнателно се страхува и приема като заплаха възможността за освобождаване от родителските забрани.
4. Анализ на сънищата. Това е начин за разкриване на безсъзнателното чрез тълкуване на съновиденията, които Фройд приема за изтласкани желания и ранни детски преживявания. Той нарича анализа на съня, чрез използване на скритата символика “царски път” към безсъзнателното, към симптомите и мотивационните конфликти.

2.ПОВЕДЕНЧЕСКИ ПОДХОД
Поведенческия /бихевиористичен/ подход в психотерапията и консултирането се обособява в резултат на развитието на бихевиоризма като направление в психологията. Неговата теоретична основа са ученията и разработките на И. Павлов, Дж. Уотсън, Скинър, Волпе , Х Айзенк.
Бихевиористичната теория се разглежда като всеобхватно учение за законите на човешкото поведение. В основата и лежат откритията на Повлов в областта на неврофизиологията и по-специално условният рефлекс, известен още като теория за класическото обуславяне. Основателят на бихевиоризма Уотсън определя личността като система от поведения или привички. Самото поведение е поредица от стимули и реакции, които изменят организма така, че стимулите да престанат да предизвикват повече реакции. Развитието на личността Уотсън определя като процес на формиране на навици.
По-късно Б. Скинър доразвива идеята на Уотсън с тезата, че резултатите от поведението имат голяма значение за самото поведение, формулирайки принципа: "Поведението се формира и съхранява от неговите последствия” По този начин стига до идеята за ролята на околната среда при формиране и поддържане на поведението, която освен като източник на стимули се разглежда и като източник на подкрепления.
Дж. Волпе допълва бихевиоризма с теорията за реципрочното задържане . Тази теория най-кратко се представя чрез твърдението, че ако бъде предизвикана обратна по съдържание реакция по време на стимула, който предизвиква тревога, то връзката между тях ще бъде отслабена.
Като значима теоретична предпоставка на поведенческите терапии се явява и теорията на Х. Айзенк за инкубацията. Изходно положение на тази теория е обстоятелството, че въведените от Скинър подкрепления не могат да повлияят невротичното поведение. Айзенк обяснява неподатливостта на невротичната тревога на угасване при спиране на действието на предизвикалите я стимули и склонността и да се усилва с възникването на положителна обратна връзка, в която страхът и тревожността се превръщат в стимули. Това се нарича инкубация.
Терапевтичната концепция на основата на ихевиоризма изхожда от предпоставката, че много от емоционалните и мотивационни прояви на психическите разстройства се явяват научени, поради което подлежат на промяна, чрез прилагане на система на подкрепления. Общата цел – промяна в поведението, която да доведе до промяна в психическото състояния на клиента, се реализира чрез прилагане на система от методи, насочени към:
- обогатяване на поведенческите репертоари
- укрепване на адаптивното поведение
- туширане на неадекватното поведение
- преодоляване на тревожните реакции
- формиране на способност за релаксация
- развитие на способност за самоутвърждаване
- създаване на ефективни социални навици
- подобряване на сексуалното функциониране
- развитие на способност за саморегулация
Поведенческа оценка. Поведенческата оценка или проучването на поведението на клиента е универсален метод и задължителен етап на всички консултативни подходи. Адекватната поведенческа оценка цели:
1. Уточняване на проблемните области на клиента
2. Определяне на най-подходящите методи за въздействие
При поведенческото консултиране от съществено значение е точното определяне на стимулите на клиента и съответните реакции, което дава възможност за контрол на процеса. Целта е консултантът да се ориентира в това кои поведения са унаследени и кои придобити. Поведенческата оценка служи за определяне на целите на консултирането и по принцип се извършва съвместно с клиента.
Релаксация. Прилагането на релаксацията в поведенческите терапии и консултиране се основава на връзката между нервно-мускулната напрегнатост и психическото безпокойство. Един от най-известните и прилагане е методът на “Прогресивната мускулна релаксация”. Практикува се в няколко варианта, които спазват следната схема:
- убеждаване на клиента в полезността от релаксиране
- обучаване на клиента на релаксационни техники
- Закрепване на наученото и превръщането му в навик.
Трениране на асертивност. Асертивното е това поведение, което позволява на човек да изразява емоциите и желанията се и да отстоява правата си без да изпитва притеснение и без да засяга интересите на другите. Липсата на асертивност в поведението води до личностна неефективност и до психически дискомфорт. По отношение на асертивността има три вида поведение:
1. Неасертивно /затормозено/ поведение, при което хората жертват интересите си
2. Агресивно поведение, когато интересите се отстояват за сметка на другите
3. Асертивно поведение, когато интересите се отстояват без да се засягат интересите на другите.
Процесът на трениране на асертивността се реализира в пет стадия. В първите три се определят ситуациите и източниците на неасертивност, характеристиките на затормозено поведение и формите на проява. Консултантът и клиентът заедно изследват кой вид поведение и подходящ в дадена ситуация. Дават се възможни алтернативи. На четвъртия стадий се провежда репетиция на асертивно поведение. На петия – приложение н придобитите знания и навици в реалния живот.

3. ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ПОДХОДИ
Екзистенциалните подходи в психотерапията са насочени към оказване на помощ на клиента чрез търсене на причините за неговите проблеми в начина, по който възприема живот и своето съществуване. Погледнати в този аспект,тревогата, отчаянието, депресията, различните неврози, са психически проекции на по-дълбоки екзистенциални проблеми, свързани със загуба на смисъл, страх от смъртта , неспособност за свобода или чувство за самота и обреченост. От гледна точна на екзистенциализма главната задача на всяка психотерапия е да помогне на човека да се види в отношение със света и да действа съобразно това отношение. Екзистенциалното консултиране определя три вида битие, в което хората съществуват:
1. Външен свят – естественият свят, подчинен на законите на природата, в който хората осъществяват биологическите си потребности и инстинкти.
2. Съвременен свят – социалният свят на общуването между хората и групите, в който се реализират социалните потребности
3. Вътрешен свят – уникалният за всеки човек начин на възприемане на живота – мислене, чувства, самосъзнание.
Тревогата е реакция на заплахата за съществуване или на ценностите, свързани със съществуването. Според Мей тя бива два вида:
- Нормална, свързана с екзистенциалната уязвимост на човека от такива фактори като болест, смърт, ограничения, взаимоотношения с другите. Нормалната тревога е естествена защитна реакция и конструктивна по своята същност. Задачата на консултирането е да научи хората да се помиряват с нормалните неприятности, които са част от живота.
- Невротична – тя се разглежда като неадекватна реакция на съществуващите заплахи. Свързана е с блокиране на съзнанието и изкривяване на нормалните защити, което прави хората по-уязвими на заплахите. По същество е разрушителна и подлежи на психотерапевтично въздействие.
В основата си екзистенциалното консултиране е насочено към промяна в отношението на клиента спрямо четири екзистенциални безпокойства, които са основните източници на невротична тревога:
Смърт – основен източник на тревога и нормална, и невротична, и екзистенциална. За да се справят с ужаса, предизвикан от мисълта за възможно несъществуване, хората формират различни защити, от отрицания на смъртта, до отрицание на самия живот. Първият екзистенциален конфликт е конфликтът между неизбежността на смъртта и стремежът за живот. Голяма част от психическата патология е резултат на неуспешни опити да бъде разрешен този конфликт.
Свобода – противоречието, което се явява източник на тревога са корени в стремежа към сигурност и търсене на опора в съществуването и необходимостта от собствена отговорност за живота.
Изолацията – в основата на безпокойството е екзистенциалното положение, че човек идва сам на света, живее сам и само го напуска. От друго страна, човек е социалнообусловено същество, което не може да съществува без обкръжението на себеподобни. Конфликтът между осъзнаването от човека на фундаменталната му изолация и стремежът за контакти, защитеност и приобщаване към цялото се явява източник на тревога.
Безсмислие – човек е устроен така, че търси смисъл на съществуването си. В това си начинание обаче той е обречен, тъй като поне засега светът не е показал някакъв общ универсален смисъл. Търсенето на личен смисъл в общото космическо безсмислие поражда екзистенциален конфликт.
Екзистенциалната психотерапия е динамичен подход, съсредоточен на безпокойствата, свързани със съществуването на индивида. Затова тя не се съсредоточава върху ежедневните житейски проблеми, а върху екзистенциалните конфликти, които се предполага, че стоят в основата на тревогата и нейните патологични проявления. Механизмът на тези проявления се свързва със съзнателни и подсъзнателни психологични реакции на защита, които се задействат, за да осигурят безопасност чрез ограничаване потенциала на развитие и индуциране на чувството за вина. По отношение на основните източници на тревога се развиват специфични видове защити, повечето с патологичен потенциал. Така например страхът от смъртта предизвиква миниакалност, стремеж към власт и контрол. Свободата е бягство от отговорности. Изолацията е загуба на автономност или хиперсексуалност. Главната цел на консултирането е преди всичко да помогне на клиентите да се научат да възприемат своето съществуване като реално, да разберат своите вътрешни конфликти и да идентифицират неадекватните си механизми на защита.

4. ЕКЛЕКТИЧНО-ИНТЕГРАТИВНИ ПОДХОДИ
Много съвременни методи в психотерапията и консултирането не изхождат от единна теоретична концепция и не могат да се впишат в определен подход. Представляват съчетания на техники, взети от инструметариума на различните школи, в контекста на определена идея за причините на психическите и поведенческите проблеми и начини на тяхното повлияване. Повечето носят белези на логическата състоятелност, прагматичност и икономичност. Различават се основно два вида еклектизъм: систематичен и несистематичен . Систематичният еклектизъм се характеризира с това, че консултантът се ръководи от предпочитаната теория, като използва техники от други подходи. При неситематичния еклектизъм не се обясняват логически или доказват емпирично използваните техники.
Към еклектическия подход се отнася мултимодалното консултиране, което се състои в използване на определени техники, подбрани на основата на емпирически данни и на потребностите на клиентите.Методът на мултимодалното консултиране изхожда от няколко основни положения:
1. Всички хора имат вродени уникални способности да понасят отрицателни стимули. Нивото на поносимост на болка, стрес или фрустрация се определя като праг, който е специфичен за отделният индивид.
2. Човек съществува в седем модалности: поведение, афект, усещане, образи, когниции, междуличности отношения и биологични зависимости. При различните индивиди преобладават едни или други модалности. Например някои са по-емоционални, други по-склонни да разсъждават, трети по-активни. Всяка модалност има определен праг, различен при различните хора. Едни имат по-висока толерантност към болка, други по-ниска към афекти.
3. Модалният профил се определят от три фактора: генетическо предразположение, обкръжаваща физическа среда и социално научаване.
4. Причините за психическите проблеми и поведенческа неадекватност на хората са в несъответствие на модалния им профил, на изискванията на реалностите в живота.
Целите на мултимодалното консултиране обобщено се определят като установяване на баланс между краткосрочния и дългосрочния хедонизъм, тъй като според Лазарус главната цел на хората е “… да се развличат докато са живи”. В процесуален план мултимодалното консултиране включва следните основни моменти:
- Установяване на отношението между консултант и клиент. Изборът на отношение се поставя в зависимост от характера на клиента, характера на проблемите, очакванията на консултанта. В процеса отношението може да се променя. Основната използвана техника при формиране на отношението е изграждането на мостове. При нея консултантът се настройва съобразно предпочитаните модалности на клиента, а след това внимателно и деликатно го насочва към тези модалности, които счита за по-продуктивни.
- Мултимодалното изследване цели установяване на особеностите на отделните модалности и връзката им с проблема на клиента. Реализира се чрез: първично интервю, съставяне на профил на модалностите, структурен профил и оценка.
- Фундаменталната постановка на мултимодалното консултиране се изразява в това, че “клиентите обикновенно имат много проблеми, към които трябва да подхожда с множество различни видове лечение”
- Според Лазарус се прилагат отделни техники спрямо всеки аспект:
поведение, афект, образи, усещане, когниции, междуличностно общуване, биологически зависимости.
Няма единно научно обосновано становище относно екликтизма в психотерапията и консултирането. Различните оценки варират в широкия диапазон от пълното приемане до пълното отрицание. Някои автори виждат в производството на еклектични методи “колажна идеология”, която показва криза в психотерапията. Други оценяват като развитие признаването на достойнствата на различните подходи и целенасоченото подбиране на техники според особеностите на клиентелата, конкретните цели и ситуации. Безспорно силната страна на еклектизма е неговата гъвкавост и широк обхват, които го правят твърде удобен при консултирането.